Стивън Бруст - Джерег

Но над всичко това стоеше неотрицаемият факт, че го чувствах като истина. Това беше най-плашещото — някъде, дълбоко в мен, несъмнено в „душата“ си знаех, че казаното от Алийра е истина.

А това означаваше… какво? Че онова, което ме беше привлякло към джерег — омразата ми към драгарите — беше всъщност измама. Че презрението ми към драконите не беше чувство за превъзходство на собствената ми ценностна система над тяхната, но беше всъщност чувство за неадекватност, произтичащо отпреди: колко? Двеста хиляди години? Двеста и петдесет хиляди? Кълна се в многоставните пръсти на Вийра!

Осъзнах, че Коути държи ръката ми. Усмихнах й се — малко вяло може би.

— Искаш ли да поговорим? — попита тя кротко.

Още един добър въпрос. Не бях сигурен дали искам да говоря за това, или не. Но започнах, на пресекулки, и продължих около два часа. Коути ме слушаше кротко и със съчувствие, но сякаш не се притесни особено.

— Наистина, Влад, какво значение има?

Понечих да отговоря, но тя ме спря.

— Знам. Мислел си, че си станал това, което си, благодарение на това, че си източняк, и сега се чудиш. Но да си човек е само един аспект, нали? Фактът, че си бил драгар в някой по-предишен живот — всъщност в няколко може би — не променя това, което си преживял в този живот.

— Да — признах. — Не го променя. Но…

— Знам. Виж какво ще ти кажа, Влад. След като всичко това свърши и се забрави, може би след година, ще идем да поговорим със Сетра. Ще разберем повече за онова, което е станало, и може би, стига да искаш, тя ще те върне в онова време и ти ще го преживееш отново. Стига да искаш. Но междувременно го забрави. Ти си това, което си, и каквото и да те е довело дотук, е било само за добро, мен ако питаш.

Стиснах ръката й благодарен, че го обсъдих с нея. Отпуснах се малко и усетих умора. Целунах пръстите й.

— Благодаря ти за вечерята.

Тя повдигна вежда.

— Бас държа, че дори не помниш какво беше.

Помислих малко. Джегалски яйца? Не, това тя го прави вчера.

— Ей! Мой ред беше да готвя, нали?

Тя се ухили.

— Да, приятелче. Направих го, за да ми дължиш още едно готвене. Умна съм, нали?

— По дяволите!

Тя поклати глава насмешливо.

— С това стават, чакай да видя, някъде към двеста четиридесет и седем услуги, които ми дължиш.

— Зависи кой брои, нали?

— Нали.

Станах, без да пускам ръката й. Отидохме в спалнята, където й върнах услугата или тя ми направи още една, или си я направихме един на друг, зависи кой ги брои тези неща.

Слугите на лорд Келет ме пуснаха в замъка му с явна неприязън. Не им обърнах внимание.

— Херцогът ще ви приеме в кабинета си — каза икономът. Гледаше ме отвисоко.

Протегна ръка за наметалото ми. Вместо него му дадох рапирата си. Трикът с оцеляването при битка с дзурски герой е изобщо да нямаш оръжие. Да изглеждаш колкото може по-безпомощен. Дзурските герои не обичат да се бият, когато шансовете не са против тях.

Бях горд със схемата, която ме доведе тук. Не беше нищо необичайно, разбира се, но беше добра, стабилна, с малък риск и с голяма вероятност за успех. И най-важното, беше много… е, в стила ми. Бях се притеснил, че срещата ми с Алийра е притъпила остротата ми, променила ме е някак, направила ме е по-неспособен да съставя и изпълня елегантен план. Изпълнението на този все още не беше завършено, но за качеството на самия замисъл вече не се тревожех.

По пътя към кабинета забелязах признаци на занемареност: олющен под, пукнатини по тавана, петна по стените, където преди време навярно бяха висяли скъпи гоблени.

Икономът ме вкара в кабинета. Херцогът на Келетаран беше стар и „набит“, доколкото може да бъде „набит“ един драгар, с малко по-широки рамене от обичайното, и човек можеше да види яките мускули под ръкавите. Лицето му беше гладко (благородниците на Дзур никога не се сбръчкват, предполагам), а очите му бяха леко скосени — особеност, характерна за дома им. Веждите му бяха забележително рунтави и сигурно щеше да има буйна бяла брада, ако драгарите имаха бради. На хълбока му висеше широк меч, а на бюрото бе опрян магьоснически жезъл. Не ме покани да седна, но все пак седнах. Най-добре е някои неща да се установяват още в началото на един разговор. Забелязах, че сви устни, но само това. Добре. Точка за нашия отбор.

— Е, джерег, какво има? — попита той.

— Милорд, надявам се, че не съм ви досадил.

— Точно това направи.

— Един дребен въпрос привлече вниманието ми и се налага да поговорим.

Келет вдигна очи към иконома, който ни се поклони и излезе. След което на лицето на херцога се изписа неприязън.