Стивън Бруст - Джерег

Излязох от замъка. Мислех. Мелар нямаше да е лесен. Беше надвил най-добрите воини на дома Дзур, беше изиграл най-добрите мозъци на дома Джерег и бе застрашил честта на дома Дракон.

Поклатих тъжно глава. Не, тая работа нямаше да е лека. След което ми светна още нещо. Ако успеех в това, щях да ядосам доста много Господари на дзур. И ако разберяха кой точно го е убил, нямаше да чакат за доказателства като Империята. Това също не ме зарадва особено.

Лойош ме сдъвка имперски затова, че не съм го взел със себе си, но повечето му дрънканици минаха покрай ушите ми. Крейгар ми докладва какво е научил: нищо.

— Намерих няколко слуги, които са работили в архивите на драконите — каза той. — Не знаят нищо.

— Какво ще кажеш за някои, които още работят?

— Не искат да говорят.

— Хм. Много лошо.

— Мда. Но си навлякох драконовите доспехи и посетих една лейди от дома, която се съгласи да проучи каквото може.

— Но и там не получи нищо, нали?

— Е, не бих се изразил точно така.

— Мм? Аа.

— А ти?

Описах му с голямо удоволствие какво съм разбрал, тъй като в тази част от работата рядко се оказвах по-добрият.

Той грижливо си записа всичко и накрая каза:

— Знаеш ли, Влад, никой не се събужда някоя сутрин и не открива, че може да си извоюва с бой място в дома Дзур. Доста трябва да е поработил над това.

— Логично.

— Така. Значи това ми дава нещо за работа. Ще почна проверка от тази гледна точка.

— Мислиш ли, че ще помогне?

— Кой знае? Щом е бил толкова добър, че да влезе в Дзур, значи се е обучавал някъде. Ще видя какво мога да намеря.

— Добре. Между другото, притеснява ме още нещо.

— Какво?

— Защо?

Крейгар помълча малко.

— Мога да измисля две причини. Първо, може да е поискал да стане част от дома, защото е чувствал, че е в правото му, а после е разбрал, че не му върши работа: че се държат с него като преди или че просто не му харесва.

— Логично. А другата?

— Другата възможност е, че е искал нещо и е трябвало да бъде дзур, за да го получи. А след като го е получил, не е било нужно повече да остава в дома.

Реших, че и това е логично.

— Що за „нещо“ би могло да е? — попитах.

— Не знам. Но ако е това, смятам, ще е адски добре да го разберем.

Крейгар се отпусна в стола си и ме загледа съсредоточено. Сигурно се притесняваше заради вчера. Замълчах си; по-добре беше той сам да прецени дали съм добре. Бях си добре, нали? Понаблюдавах се малко. Изглеждах добре. Странно.

Отърсих се от досадното чувство.

— Е, добре — казах му. — Започвай проверките. И ми се обади, щом разбереш нещо.

Той кимна.

— Знаеш ли, днес чух нещо интересно.

— О? Какво?

— Един от хората ми се беше раздрънкал и го чух да казва, че според приятелката му нещо в съвета не било наред.

Изведнъж ми прилоша.

— В какъв смисъл?

— Не знаела, но смятала, че било доста голям проблем. И освен това споменала името на Мелар.

Знаех какво означава това, разбира се. Не ни оставаше много време. Може би ден, може би — два. Най-много три. После щеше да е много късно. Демона със сигурност вече чуваше подобни слухове. Какво щеше да направи? Да се опита да се добере до Мелар, разбира се. А аз? Щеше ли отново да направи опит срещу мен? А Крейгар? Или, между другото, Коути? Обикновено никой нямаше да се интересува от тях, тъй като аз бях отгоре. Но дали Демона нямаше сега да опита с тях, за да се добере до мен?

— Мамка му.

Крейгар се съгласи с чувствата ми.

— Крейгар, знаеш ли коя е приятелката на тоя твой човек?

Той кимна.

— Магьосница. Лявата ръка. Компетентна.

— Добре — казах. — Убий я.

Той кимна отново.

Станах и свалих наметалото си. Проснах го върху бюрото и започнах да вадя разни неща от него, както и от различни места по тялото ми.

— Би ли слязъл долу в арсенала и да ми донесеш обичайната колекция? Да взема да свърша нещо полезно, докато си приказваме.

Той кимна и излезе. Намерих в ъгъла един празен сандък и започнах да прибирам извадените оръжия.

„Все още ли си готов да ме браниш, Лойош?“

„Все някой трябва да го прави, шефе“.

Той литна от перваза и кацна на дясното ми рамо. Почесах го под брадичката с дясната си ръка, при което китката ми се изравни с очите. Златният Маготрепач, плътно увит под лакътя ми, блесна на светлината. Хранех надежда, че тази верига ще може да ме опази срещу всяка магия, на която можех да се натъкна; а останалите оръжия при правилна употреба ми даваха шанс да се справя с всеки, който ми излезе с обикновено острие. Но всичко зависеше от това да бъда предупреден навреме.