Стивън Бруст - Джерег

Продължих да оглеждам, докато не забелязах един от хората по сигурността на Мороулан. Засякох погледа му, кимнах и той ми отвърна с кимване. Понесе се бавно към мен. Забелязах, че се справя много добре — придвижваше се през тълпата, без да притеснява никого и без да създава впечатление, че се е запътил точно в определена посока. Хубаво. Отбелязах си точка за него.

— Виждал ли си лорд Мелар? — попитах го, след като се озова пред мен.

Той кимна.

— Държа го под око. Трябва да е в ъгъла за дегустация на вино.

Докато говорехме, не спирахме да се усмихваме — най-случайна среща между бегли познати.

— Благодаря.

— Да чакам ли неприятности?

— Винаги. Но не непременно в този момент. Просто бъди нащрек.

— Винаги.

— Мороулан тук ли е в момента? Не го виждам.

— И аз. Мисля, че е в библиотеката.

— Добре.

Тръгнах към дегустацията на вино.

Оглеждах в едната посока, Лойош — в другата. Возеше се на дясното ми рамо, сякаш се канеше да скочи върху всеки, който си позволи да подхвърли забележка какво търси тук. Той пръв забеляза Мелар.

„Ето го, шефе“.

„А? Къде?“

„До стената — видя ли го?“

„О, да. Благодаря“.

Приближих бавно, като го измервах с поглед. Трудно беше да се забележи, защото в него нямаше нищо особено забележително. Беше малко под седем стъпки. Косата му беше тъмнокафява и донякъде къдрава, падаше малко над раменете му. Предполагам, че някоя драгарка щеше да го сметне за чаровен, но не особено. Нещо джерегско се излъчваше от него: кротък, сдържан и много нащрек. Много опасен. Успях да разчета у него знака: „Не се забърквай с мен“.

Говореше с някакъв благородник от дома на Ястреба, когото не познавах и който почти със сигурност не забелязваше, че докато му говори, Мелар непрекъснато оглежда тълпата, може би несъзнателно дори, стегнат, като… Ето, че ме забеляза.

Докато се приближавах, погледите ни за миг се срещнаха и усетих, че очите му ме оглеждат много внимателно. Зачудих се колко оръжия и разни други „сечива“ е забелязал по мен. Доста, разбира се. И естествено не всички. Спрях пред него.

— Граф Мелар — казах. — Как сте? Аз съм Владимир Талтош.

Кимна ми. Отвърнах със сдържан поклон. Господарят на ястребите се извърна, щом чу гласа ми, видя, че съм източняк, и се навъси. Обърна се към Мелар.

— Мороулан, изглежда, напоследък кани кого ли не.

Мелар сви рамене и се усмихна леко.

Ястребът му се поклони и се обърна.

— Може би по-късно, милорд.

— Да. За мен беше удоволствие да се срещнем, милорд.

Мелар се обърна към мен.

— Баронет, нали?

Кимнах и казах:

— Надявам се, че не прекъснах нещо важно.

— Ни най-малко.

Това щеше да е по-различно от срещата ми с Господаря на дзур, Келет. За разлика от него, Мелар знаеше всички правила. Беше споменал титлата ми само за да ми докаже, че знае кой съм — намеквайки, че може би ще е безопасно да му кажа повече. Аз също знаех как се играе играта.

В други отношения обаче този разговор щеше да е странен. Първо, просто не ми е в навика да разговарям с хора, които предстои да закова. Преди да съм готов, не искам изобщо да се доближавам до тях. Нямам никакво желание да давам на обекта си каквито и да било данни кой съм или какво съм, дори и да осъзнава, че скоро ще се окажа неговият екзекутор.

Но това беше различно. Трябваше да го накарам сам да се прецака. Това означаваше, че трябваше да разбера за кучия му син повече, отколкото за който и да било друг обект в кариерата ми. И за капак, знаех за него по-малко, отколкото за всеки друг, с когото се бях захващал.

Тъй че трябваше да разбера някои неща за него, а той, несъмнено, щеше да иска да разбере някои неща за мен; най-малкото — какво търся тук. Премислих и отхвърлих десетина начални гамбита, преди да се спра на един.

— Разбрах от лорд Мороулан, че сте му доставили книга, която го интересува.

— Да. Каза ли ви за какво се отнася?

— Не в подробности. Надявам се, че е останал доволен.

— Така ми се стори.

— Хубаво. Винаги е хубаво да се помага на хората.

— Така е, нали?

— Между другото, как сте се сдобили с този том? Разбрах, че е много рядък и е трудно да се намери.

Той се усмихна.

— Изненадан съм, че Мороулан се интересува — отвърна ми и това ми подсказа нещо. Не много, може би, но потвърждаваше, че той знае, че работя за Мороулан. Това го прибираме в папката.

— Не е питал той — отвърнах. — Просто ми стана любопитно.

Събеседникът ми кимна и усмивката отново пробяга на устните му.