Стивън Бруст - Джерег

Известно време си поговорихме за дребни неща, като всеки от двамата изчакваше другия да разкрие доколко разбира от гамбита с научаването какво знае другият. След малко реших, че той няма да е първият. Беше този, който имаше повече да губи, така че…

— Разбирам, че Алийра ви се е представила.

Той като че ли се изненада от обрата на разговора.

— Да, запознахме се.

— Доста забележителна е, нали?

— Нима? В какъв смисъл?

Свих рамене.

— Доста е умна за Господар на дракони.

— Не бях забелязал. На мен ми се стори доста суетна.

Добре! Освен ако не беше много по-хитър, отколкото му се полагаше, или адски добър лъжец (което беше възможно), не бе забелязал, че тя го е омагьосала, докато е говорила с него. Това ми подсказа нещо за нивото на чародейството му — не можеше да се сравни с нейното.

— Така ли? За какво си говорихте?

— О, нищо особено всъщност. Учтивости.

— Какво пък, това все пак е нещо, нали? Колко Господари на дракони познавате, които ще си разменят учтивости с един джерег?

— Може би. От друга страна, разбира се, тя може да се е опитвала да разбере нещо за мен.

— Какво ви кара да мислите така?

— Не казах, че мисля така, а просто, че би могла. На мен самия ми стана чудно какви мотиви би могла да има, за да ме проучва.

— Мога да си представя. Макар че не съм забелязал драконите да са склонни към притворство. Изглеждаше ли нещо подразнена от вас?

Можех да си представя как работи умът му. Колко, мислеше си той, мога да кажа на този тип, с надеждата да измъкна информация от него? Не можеше да рискува с лъжа, която мога да различа, защото нямаше повече да съм му от полза, а всъщност не можеше да разбере колко точно зная. И двамата играехме една и съща игра, и всеки от нас можеше да постави границите й. Колко искаше да разбере? Колко държеше да го разбере? Доколко беше притеснен?

— Не външно — каза накрая той, — но все пак останах с впечатлението, че може би не й харесвам. Съсипах си целия ден, да ви кажа право.

Засмях се учтиво.

— Някаква представа защо?

Този път прекалих. Видях как се затвори в себе си.

— Никаква.

Добре. Значи аз получих малко и той получи малко. Кой от двамата бе получил повече щеше да се разбере по това кой от нас щеше да остане жив, след като всичко свърши.

„Е, Лойош, ти откри ли нещо?“

„Повече от теб, шефе“.

„О? И какво по-точно?“

В ума ми се появиха два образа.

„Тия двамата. Наблюдаваха ви през цялото време само от няколко стъпки“.

„О, нима? Значи си има лична охрана, а?“

„Поне двама. Изненадан ли си?“

„Не бих казал. Изненадан съм само, че не ги засякох“.

„Предполагам, че са доста добри“.

„Да. Благодаря ти, между другото“.

„Няма проблем. Добре е все пак един от двама ни да стои буден“.

Излязох от банкетната зала и заобмислях следващия си ход. Да видим. Всъщност трябваше да потърся Мороулан. Но най-напред трябваше да поговоря с някой от сигурността и да се разпоредя да проучат ония двама охранители. Исках да понауча нещо за тях, преди да съм се изправил насреща им по някой важен въпрос.

Дежурният офицер по сигурността на Мороулан имаше кабинет на няколко врати от библиотеката. Влязох, без да чукам — характерът на работата ми ме поставяше малко над охранителите.

Лицето, което вдигна очи към мен, щом влязох, се казваше Улирон и трябваше да е дежурен следващата смяна, не тази.

— Какво правиш тук? — попитах. — Къде е Фентор?

Той сви рамене.

— Поиска този път аз да взема смяната му, а той — моята. Сигурно има някаква работа.

Това ме притесни и попитах:

— Често ли го правите?

— Ами — той ме изгледа озадачено — нали двамата с Мороулан казахте, че можем да се въртим от време на време, и тая смяна го направихме.

— Но често ли го правите?

— Не, не бих казал. Има ли значение?

— Не знам. Млъкни малко. Искам да помисля.

Фентор беше цалмот и служеше в силите по сигурността на Мороулан вече над петдесет години. Трудно беше да си представя, че се е оставил да го спипат, но това можеше да притесни всеки. Защо? Какво искаха?

Другото, което не можех да си обясня, беше защо реагирах толкова силно на това разместване. Вярно, идваше в неподходящ момент, но бяха го правили и преди. Почти го пренебрегнах, но бях научил нещо за собствените си предчувствия: единствените случаи, когато се оказваха смислени, беше, когато ги пренебрегнех.

Седнах на ръба на бюрото и се помъчих да подредя всичко в главата си. В това имаше нещо сериозно; трябваше да има. Извадих една кама и започнах да я въртя в ръцете си.