Стивън Бруст - Джерег

Вдигнах ръка, за да помоля за малка пауза, та да мога да подредя в главата си новата информация. Възможно ли бе? Каква бе вероятността? Доколко сигурен можеше да е Мелар?

— Имаш ли представа — попитах, — как преди всичко е могъл да се сдобие с тази книга?

Мороулан поклати глава.

— Единственото основание, което е имал да ми я върне, беше, че не направих никакво усилие да разбера кой я е взел. Виждаш ли, преди време томът се намираше в библиотеката ми. Беше „прибран“, както бихте се изразили вие. Мога да добавя, че това стана преди да внеса подобрения в системата си за сигурност.

Кимнах. За съжаление, всичко съвпадаше много добре.

— Това не събуди ли подозренията ти?

— Заключих, че я е откраднал някой джерег, разбира се. Но както ти би трябвало да знаеш много по-добре от мен, има безкрайни възможности този господин да се е сдобил с нея „законно“, ако искаш. Например онзи, който я е взел, да е разбрал, че не може да я продаде безопасно, и граф Мелар може да му е направил услуга, като се е погрижил никога да не разбера подробностите около кражбата. Джерег са склонни да действат по този начин, знаеш го.

Знаех го.

— Преди колко време е била открадната тази книга?

— Преди колко време? Чакай да помисля… трябва да е… преди десетина години, струва ми се.

— По дяволите — промърморих. — Значи Крейгар е прав.

— Какво има, Влад? — попита Алийра. Вече беше искрено заинтригувана.

Огледах ги и тримата. Как да се оправя с това? Изпитах внезапен подтик да отговоря: „О, нищо“, да стана и да видя колко близо ще стигна до изхода, преди да са ме спрели. Никак не ми харесваше да предизвикам взенапния гняв на тези тримата — с това, че аз съм носителят на лошата вест и прочие. Разбира се, не допусках, че някой от тях ще ми навреди, но все пак…

Помъчих се да измисля по-обиколен път, но не можах.

„Предложения, Лойош?“

„Кажи им го направо, шефе. После се телепортирай“.

„Не мога да се телепортирам достатъчно бързо. По-сериозни предложения, Лойош?“

Нищо. Най-после бях намерил начин да го накарам да млъкне. Кой знае защо, при създалите се обстоятелства радостта ми от това откритие беше някак мъглява.

— Той те използва, Мороулан — казах навъсено.

— Използва ме? Как, моля?

— Мелар е подгонен от дома Джерег. Останал е тук само по една причина: знае, че никой джерег не може да му посегне, докато е гост в дома на Господар на дракони.

Веждите на Мороулан се сбраха. Усетих, че на хоризонта се вдига буря.

— Съвсем сигурен ли си в това? — кротко попита той.

Кимнах.

— Мисля — заговорих бавно, — че ако направиш някои проверки, ще разбереш, че самият Мелар е взел книгата или е наел някой, който да я прибере. Всичко съвпада. Да, сигурен съм.

Погледнах Алийра. Беше се вторачила в Мороулан — и беше смаяна. Безгрижната красавица, която седеше тук допреди малко, вече я нямаше.

— Каква наглост! — избухна тя.

— О, нагъл е, и още как — й казах.

Сетра се намеси:

— Влад, как е могъл Мелар да знае, че ще бъде поканен да остане в Черен замък?

Въздъхнах наум. Бях се надявал, че никой няма да попита за това.

— Не е никакъв трик. Проучил е Мороулан и е разбрал какво трябва да направи, за да получи покана. Не ми е приятно да ти го казвам, Мороулан, но ти си твърде предсказуем в някои неща.

Мороулан ме погледна с отвращение, но за щастие не се беше засегнал. Забелязах, че Сетра гали нежно дръжката на Ледоплам. Потръпнах. Очите на Алийра бяха станали сиви. Мороулан гледаше сърдито. Стана и започна да крачи пред нас. Ние с Алийра и Сетра си седяхме мирно. След две-три крачки напред-назад Мороулан се обърна към мен.

— Сигурен ли си, че той знае, че джерегите го търсят?

— Знае.

— И — продължи Мороулан — си сигурен, че го е знаел, когато ми се обади първия път?

— Мороулан, той го е замислил така. Ще отида още по-далече… според всички улики, които имаме, той е планирал всичко това поне преди десет години.

— Разбирам. — Той поклати замислено глава. Ръката му посегна към дръжката на Чернопрът и аз отново потръпнах. След малко каза: — Знаеш какво изпитвам по отношение на грижите и безопасността на гостите ми, нали?

Кимнах.

— Тогава несъмнено си даваш сметка, че не можем да му навредим по никакъв начин — най малкото не и преди да изтекат тези седемнадесет дни.

Кимнах отново и вметнах:

— Освен ако не си отиде по своя воля.

Той ме изгледа подозрително.

Тогава проговори Алийра:

— Няма просто да го оставиш да си замине с това, нали? — Рязката нотка в гласа й беше едва доловима. Изведнъж съжалих, че не притежавам дарбата на Крейгар да ставам незабележим.