Стивън Бруст - Джерег

— Какво е това?

Той ме изгледа за миг, сякаш се чудеше дали може да ми го довери, или може би дали трябва да позволи да го разпитват; после сви рамене.

— Предимперско магьосничество.

Подсвирнах разбиращо — и изненадано. Бързо се огледах, но като че ли никой от останалите не се беше смаял от разкритието. Вероятно го знаеха от самото начало. Често пъти откривам нови неща за някои хора, след като съм смятал, че знам всичко за тях.

— Императрицата знае ли за това твое малко увлечение? — попитах.

Той се усмихна.

— Кой знае защо, все забравям да й го спомена.

— Колко неприсъщо за теб — отбелязах.

След като не отвърна нищо, го попитах:

— От колко време изучаваш това?

— Предимперското магьосничество ли? Заинтересува ме преди стотина години. Всъщност императрицата несъмнено знае; не е кой знае каква тайна. Естествено никога не съм го признавал официално, но е малко като да притежаваш моргантска кама… ако им потрябва повод да изтормозят някого, имат го. Иначе едва ли ще ги интересува. Освен ако не почнеш да го прилагаш.

— Или ако не си джерег — промърморих.

— Какво да се прави, това е положението, нали?

Върнах се на главната тема.

— Всъщност как стана така, че Мелар е останал тук, след като е донесъл книгата?

Мороулан ме погледна замислено.

— Много ли ще възразиш, ако те попитам за какво все пак става въпрос?

Отново се озърнах и видях, че Сетра и Алийра също изглеждат заинтригувани. Алийра седеше на дивана, небрежно отпуснала ръка на облегалката, а в другата държеше чаша вино (тя пък откъде се взе?), така, че светлината от канделабъра на тавана се отразяваше от кристалната течност и хвърляше красиви шарки по бузата й. Гледаше ме хладно изпод клепачите си, леко килнала глава.

Сетра ме гледаше съсредоточено и напрегнато. Беше избрала облечено в черна кожа кресло, което се сливаше с роклята й, и светлобялата й безсмъртна кожа блестеше. Усетих в нея напрежение, сякаш чувстваше, че става нещо неприятно. И сигурно беше така — познавах я добре.

Мороулан седеше от другата страна на Алийра на дивана — отпуснат, но с вид, сякаш позираше пред портретиста си. Поклатих глава.

— Ще ти кажа, щом настояваш — рекох, — но бих искал първо да понауча още малко, за да добия по-добра представа за какво говоря.

— Или доколко ти се иска да ни го кажеш? — попита с милия си гласец Алийра.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Позволявам си да изтъкна — каза Мороулан, — че ако търсиш помощта ни, ще трябва да ни опишеш по същество цялата история.

— Давам си сметка.

Мороулан събра с един поглед мненията на останалите. Алийра сви рамене — с чашата в ръка, — все едно че изобщо не я интересува. Сетра кимна късо.

Мороулан отново се обърна към мен.

— Е, Влад? Какво точно искаш да знаеш?

— Как се получи така, че Мелар е останал тук, след като е донесъл книгата? Нямаш навик да каниш джереги в дома си.

— С малки изключения — усмихна се Мороулан.

„Някои от нас сме специални“.

„Млъкни, Лойош“.

— Граф Мелар — продължи Мороулан — се свърза с мен преди четири дни. Уведоми ми, че притежавал том, за който смятал, че ще ме интересува, и учтиво предложи да намине и да ми го донесе.

Прекъснах го.

— Не ти ли се стори малко странно, че иска да ти го връчи лично, вместо да прати някой слуга?

— Да, стори ми се странно, наистина. Но в края на краищата книгата наистина е нелегална и стигнах до извода, че просто не е искал някой да разбере, че я притежава. Служителите му в края на краищата са джереги. Как да им вярва? — Замълча за миг, да види как ще реагирам на намека, но аз го подминах. — Във всеки случай — продължи той — графът ми се стори много възпитан. Направих малка проверка за него и открих, че като за джерег може да се смята за благонадежден. След като реших, че вероятно няма да ми създаде неприятности, го поканих на вечеря с още няколко мои гости и той прие.

Погледнах бързо към Алийра и Сетра. Сетра поклати глава в знак, че не е присъствала на вечерята. Алийра изглеждаше умерено заинтригувана. Кимна.

— Помня го. Беше скучен.

След тази крайна присъда се обърнах отново към Мороулан и той продължи:

— Вечерята мина много добре и не изпитах колебание да го поканя на официалния прием. Ще призная, че имаше неколцина по-груби гости, които нямат добро мнение за дома Джерег, и се опитаха да му създадат неприятности по един или друг начин, но той се държа съвсем приятелски и не позволи да възникнат проблеми. Ето защо го поканих да остане тук за седемнадесет дни, ако няма нищо против. Ще призная, че бях малко изненадан, когато прие, но предположих, че иска да си почине или нещо такова. Какво друго искаш да знаеш?