Стивън Бруст - Джерег

Лорд Мороулан от дома на Дракона беше един от адски малкото благородници, които заслужаваха титлата си. Виждал съм го да проявява повечето черти, които човек очаква от един благородник: вежливи обноски, доброта, чест. И бих казал също така, че е едно от най-жадните за кръв копелета, които съм познавал.

Както винаги, в Черен замък бях посрещнат сърдечно от лейди Тилдра от дома Исола. Не знам какво й плащаше Мороулан за службата й като комисия по посрещанията и приемите. Лейди Тилдра беше висока, красива и изящна като дзур. Очите й бяха меки като криле на айорич, а походката й — плавна, гъвкава и нежна като на дворцова танцьорка. Държеше се с отпуснатата, самоуверена стойка на… ами, на исола.

Поклоних й се ниско, а тя отвърна на поклона ми с водопад от безсмислени учтивости, от които ми стана много приятно, че съм дошъл, и от които за малко щях да забравя за целта си.

Отведе ме до библиотеката, където Мороулан преглеждаше някакъв обемист том или счетоводен тефтер и си вадеше бележки.

— Влез — каза Мороулан.

Влязох и му се поклоних ниско.

— Какво има, Влад?

— Проблеми — отвърнах, след като лейди Тилдра изприпка на поста си при входа на замъка. — Иначе какво ще правя тук според теб? Не мислиш, че бих се унизил със светска визита, нали?

Той се усмихна леко и протегна дясната си ръка към Лойош, който кацна на нея и се остави да го почешат по главата.

— Разбира се, че не. Онова на приема онзи ден беше само илюзия от твоя страна.

— Точно така. Колко умно, че си го забелязал. Алийра да е наблизо?

— Тук някъде трябва да е. Защо?

— Проблемът засяга и нея. Между другото Сетра също трябва да дойде, ако е тук. По-лесно ще ми е, ако ви го обясня и на тримата наведнъж.

Веждите на Мороулан се събраха за миг; после той ми кимна.

— Добре. Алийра идва насам, ще се обади и на Сетра.

Алийра пристигна почти моментално и двамата с Мороулан станахме да я уважим. Тя ни кимна леко — и на двамата поотделно. Мороулан беше малко висок за драгар. Братовчедката му Алийра обаче беше най-ниската драгарка, която съм познавал; можеш да я сбъркаш с човешко същество. Притеснена от това, тя имаше навик да носи много дълги рокли и за да компенсира разликата, повече левитираше, отколкото ходеше. Намираха се някои, които подхвърляха язвителни забележки по този повод. Тя обаче не им се сърдеше дълго и след това почти винаги ги пресъживяваше.

Мороулан и Алийра имаха нещо типично за драконите в чертите — високите скули, много острите лица и изпъкналите вежди на дома; но освен това нямаха почти нищо общо. Косата на Мороулан беше черна като моята, докато на Алийра беше златна — рядкост при драгарите и нещо почти нечувано за Господар на дракони. Очите й обикновено бяха зелени, но съм ги виждал да се променят в сиви, а понякога — в леденосини. Когато очите на Алийра станат сини, гледам да съм много, ама много внимателен.

Сетра пристигна малко след нея. Какво мога да кажа за Сетра Лавоуд? Някои вярват на твърдението й, че е живяла десет хиляди години (според някои са двайсет хиляди). Според други тя е мит. Наречи живота й свръхестествен и ще почувстваш дъха на вечност. Оцвети я в черно за чародейството й, оцвети я в сиво заради смъртта.

Тя ми се усмихна. Тук всички бяхме приятели. Мороулан държеше Чернопрът, с който избил хиляда души при Стената на гробницата на Барит. Алийра държеше Пътедир, който според някои имал мощ, по-голяма от тази на цялата Империя. Сетра държеше Ледоплам, въплъщаващ в себе си мощта на Дзур планина. Аз се държах много добре, благодаря.

Всички седнахме, като равни.

— И тъй, Влад — каза Мороулан, — за какво става въпрос?

— За моя гняв.

Веждите му се вдигнаха.

— Не към някой, когото познавам, надявам се.

— Между другото, към един от гостите ти.

— Нима? Колко неприятно и за двама ви. Кой по-точно, ако мога да попитам?

— Да познаваш някой си лорд Мелар? Джерег?

— Ами, да. Случайно го познавам.

— Мога ли да попитам за обстоятелствата?

(Кикот). „Почваш да дрънкаш като него, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

Мороулан сви рамене.

— Обади ми се преди няколко седмици, че е намерил една книга, която ме интересуваше, и се уговорихме да я донесе. Дойде с нея… чакай… да, преди три дни. Оттогава остана като мой гост.

— Предполагам, че наистина е донесъл книгата.

— Правилно предполагаш. — Мороулан посочи тома, който четеше докато влизах. Погледнах корицата, на която имаше някакъв символ — не ми беше познат.