Стивън Бруст - Дракон

— И аз го чувствам така.

— Победата понякога е болезнена, но винаги е по-добра от загубата.

— Умно — каза Елбър.

Телепортните прегради бяха смъкнати и можех да се върна в Адриланка още същата нощ, но си казах, че не съм в настроение да карам вътрешностите ми да ми се усукват, тъй че изтърпях още една нощ в палатката и чак на другата сутрин, изправен пред солената кетна, лошото кафе и сухарите, се сбогувах с Върт и Елбър. Поканих ги да ми гостуват някой ден и телепортирах обратно на улицата ми, където намерих едно място с хубаво ядене и си поръчах клава, топли кифлички с масло, сварени гъши яйца, дебел резен бекон и лук.

Задържах се над закуската, а после се прибрах у дома да дремна. Реших, че съм си заслужил един ден почивка. От утре пак щях да си започна престъпленията — по-добро беше от война.

Когато всичко приключи, масата в трапезарията ми ставаше за подпалки, тапицерията на два от столовете ми ставаше за парцали, но любимият ми стол се бе отървал само с леко ожулване на единия крак, а по килима нямаше кръв. Сетра Младшата лежеше под прозореца почти в безсъзнание, с подбелени очи.

Мороулан, който беше прекъснал битката за голямо негодувание на Алийра, стоеше между двете и говореше на мен:

— Знаеше го през цялото време, нали?

— Моля?

— Искам да кажа тогава, по време на битката. Знаеше го.

— Знаех само какво си е наумил Форния и го разбрах чак най-накрая.

— Защо не ми каза?

— Работата ми беше да взема оръжието. Взех го. Изобщо не ми пукаше в чии ръце ще се озове.

— Но знаеше, че…

— Да, по дяволите, знаех. Да. А сега и ти го знаеш. В меча, който Форния взе от Барит, е имало скрито Велико оръжие, точно както подозираше ти. Допускам, че го е скрил Барит и го е направил по някакви си свои причини. Форния е успял да го открие, но не е знаел как да го освободи от калъфа. Идеята му беше, че ако се удари в друго Велико оръжие, ще стане. Тази вечер го пробвахме. Действа.

— И Форния — каза Алийра малко преди Мороулан да отговори — е нагласил битката си така, че да може да кръстоса меча си с Велики оръжия, или Чернопрът, или Ледоплам. — И добави замислено: — Можеше просто да предизвика Мороулан на дуел и да получи същия резултат.

— Сигурно щеше да го направи — каза замислено Мороулан. — Но аз поведох война, а той никога не би отстъпил пред такова предизвикателство.

Въпросното оръжие лежеше на пода, точно на средата между Алийра и просналата се Сетра Младшата. Наоколо се търкаляха парчета от големия меч, в който беше скрито. След падането на „калъфа“ приличаше на тъп черен къс меч. Никой не го докосваше.

— Можеше да благодариш поне — каза изведнъж Мороулан.

Алийра го изгледа.

— За какво?

— Че ти спасих живота, братовчедке. Мислиш ли, че щеше да се оправиш срещу Велико оръжие?

— Да. Освен това Коути щеше да й забие нож в гърба.

Мороулан погледна Коути, която се беше облегнала на стената, със скръстени ръце. Тя му се усмихна с трапчинките си и приклекна за реверанс. Бях изненадан, че Алийра е забелязала. Тя добави:

— А и Лойош също щеше да я нападне, мисля. Всъщност тя нямаше никакъв шанс. Ако не се беше намесил…

— Ако не се беше намесил — прекъснах я, — нямаше да открием Великото оръжие, което, както разбирам, е… как го нарече, Мороулан?

— Казва се Пътедир.

— Добро име — каза Алийра. — Ето, че най-после си намери пътя до мен.

— Към теб? — възкликна Мороулан.

Алийра пристъпи, наведе се и го вдигна, като премести меча на Кийрон в лявата си ръка.

— Да. До мен.

— Какво смяташ, че ще каже Сетра Младшата за това?

Алийра откачи ножницата, която носеше на гърба си, и я хвърли на пода до Сетра. После постави до нея меча на Кийрон.

— Ще каже, че имаме сделка.

— Знаеш ли, Влад — каза Мороулан. — Отдавна подозирам, че не си ми казал някои неща за Стената при Гробницата на Барит.

— Имаше неща, за които не исках да мисля — отвърнах. — За някои от тях все още не искам да мисля, а някои все още не си спомням ясно. Но ти ми каза да взема тоя меч — не ми каза, между другото, как точно да го направя и какво да направя, след като го взема — тъй че отидох и го взех. И… както казах, това е всичко, което помня.

— Това е всичко, което помниш, а?

— Паметта ми понякога ми върти номера, Мороулан. Само преди два дни изведнъж си спомних няколко нещица за разходката ни до Портата на смъртта, които бях забравил. Може би някой ден ще си спомня повече.

— И очакваш да ти повярвам?