Стивън Бруст - Дракон

Бяхме спрели на десетина стъпки зад магьосниците, които бяха точно зад Форния и почетната му гвардия. Ори беше с гръб към мен.

Пристъпих и забих ножа право в гърба му.

Той изкрещя и всички се обърнаха и ме погледнаха, докато Ори се свиваше и падаше на колене. Не можах да видя физиономията му, но пък и не ме интересуваше. Форния обаче ме зяпна облещено.

— Надявам се, че не обърках плановете ти — казах.

— Убийте го — викна той. — Убийте и тримата.

И сигурно щяха да го направят, само дето в този момент Мороулан проби през последната редица източняшка конница и сред викове на хора и конско цвилене удари по почетната гвардия.

Форния беше избутан назад към мен, което може би щеше да е чудесен шанс да го убия, но не можах, защото трябваше да се дръпна от пътя на широкия, много обикновен, без никаква украса голям моргантски меч, който размахваше над главата си. Та значи се дръпнах, паднах и се претърколих. Продължих да се търкалям, без да знам къде са Форния и моргантското оръжие, и взех спокойно, рационално решение, че трябва на всяка цена да се разкарам и от двете — нищо друго не можех да направя.

„Шефе! Шефе! Можеш да станеш вече!“

Винаги е смущаващо да се паникьосаш пред Лойош. Станах и в един миг около мен нямаше никой и нищо не ме заплашваше в непосредствена близост.

После забелязах Форния, на около двайсет стъпки от мен. Държеше с две ръце дръжката на меча, някъде на височината на кръста си. Напър, с гръб към мен, стоеше с лице срещу него. Никой от двамата не помръдваше. Едва след секунда осъзнах, че виждам няколко пръста от върха на моргантския меч, щръкнал от рамото на Напър.

Напър пусна меча си, който падна с върха надолу, много бавно, заби се в земята и започна да се поклаща, все така бавно. Нищо друго не помръдваше в целия свят; Форния и Напър бяха като две статуи и щяха да останат в тази поза, докато светът се разтвори в сънищата на боговете, както щяло да стане един ден, според моя народ. Но дори и тогава същината на Напър никога повече нямаше да се върне и избеляващите спомени за него в умовете на хора като мен, неговите другари, щяха да се единственото, което да остане от него.

А двамата продължаваха да стоят, втренчени един в друг.

После Форния ме погледна, Напър се свлече на земята и светът започна отново.

Моментът ми на паника беше приключил, заменен с празнота, която не е чак толкова лошо усещане в подобни обстоятелства; поне не ми пречеше да наблюдавам, да предвиждам и да действам. Метнах два ножа по Форния само да го предупредя да се държи на разстояние и си запробивах път към Мороулан. В този момент леката пехота най-после стигна до нас. Подминаха ме — предполагам, решиха, че след като съм източняк, трябва да съм от конницата им и за миг изгубих Форния от погледа си.

Помъчих се да намеря Мороулан, но иронията бе в това, че сега, когато беше едва на един хвърлей с нож от мен, не можех да го видя. Продължих да се озъртам.

Да ви кажа, винаги съм си представял, че една битка изглежда точно така: непрекъснато клинчиш, хитруваш, движиш се, мъчиш се да погледнеш едновременно във всички посоки — и изобщо не бях наясно какво трябва да направя. Истинските битки, които бях преживял, определено съдържаха елемент на объркване, но поне винаги знаех какво трябва да правя и винаги можех да се съсредоточа в една посока. Разликата, предполагам, бе в това, че тук нямаше никакви фронтови линии: всеки се беше омесил с всички останали и всичко се беше разсипало на безкрайни хаотични боеве един срещу един или двама срещу един. Можех да си представя колко често участниците трябваше да спират и да погледнат кепетата и лентите, за да не би да свалят някой от своите. Сигурно доста хора бяха пострадали, защото се заглеждаха твърде дълго, и почти сигурно доста хора бяха пострадали, защото онзи срещу тях не се е заглеждал толкова дълго.

Най-сетне забелязах Мороулан, само за миг, през временно отворилата се пролука в морето от биещи се хора, и тръгнах натам. Между другото, ако сте се зачудили какво стана с Деймар, все още не знам. Може да се е мотаел там, да се е мешал с врага по свой си начин и да му е нанасял щети колкото може, но подозирам, че по-скоро си е плюл на петите още в мига, когато Форния унищожи Напър. Не бих казал, че го виня много.

Извъртах се покрай сражаващите се, снишавах се, прибягвах и се мъчех отново да зърна Мороулан. Мимоходом подминах безжизненото бездушно тяло на Напър и отново ме подгони кратък пристъп на паника, но Лойош каза: „Спокойно, шефе. Няма го тук. Не се вижда поне“. Продължих напред.