Стивън Бруст - Дракон

— Може. Иди хапни нещо.

— Слушам.

Върнах се вътре, вдигнах якето и го огледах. Вече нямаше гръб — само една голяма дупка, цяла стъпка в диаметър, с грозни опърлени краища. Пак взе да ми прилошава.

„Шефе…“

„Да? Впечатляващо, нали?“

„Сега какво ще облечеш?“

„Взел съм си резервно яке“.

„Умно“.

Облякох се и гърбът почна да ме сърби. Напълних гънките, ръкавите и яката с разни неща, после навлякох отгоре лекото си наметало и се уверих, че съм опакован добре. Изядох три сухара, изпих много вода, после се обръснах и почистих, колкото можах.

И тогава коленете ми се разтрепериха. Не изгарях от желание да отида на позиция. Ако си бях спомнил какво бях обещал на Мороулан, щях да изпадна в паника, но мозъкът ми още беше поразмътен и се сетих чак по-късно. Преживяното предната нощ започна да се връща на късове и продължаваше да ми се иска да мисля за него като за сън, но не можех да се убедя и направих грешката да попитам Лойош, който потвърди, че поне част от всичко е станало наистина.

Когато се върнах при палатката, заварих Раша да седи с Върт и Елбър. Седнах до тях, а скоро след това се появи и Краун.

— Добрутро, войници — поздрави той бодро. — Днес ги спукваме.

Раша кимна и каза:

— Какво мислиш за насипите от югоизточната страна? Много са се объркали снощи.

— Няма да навреди да ги вдигнем отново.

Дън се приближи и почна:

— Сержант, бих искал да…

— Не — отсече Краун. — Знамето го взима Мора. Ако тя падне, си ти. Тъй че се лепни до нея. И я пази жива, ако може. Ако се гътне, може да отговаряш пред Дортмонд.

— Слушам, сержант. Благодаря, сержант.

Дън се отдалечи, а аз поклатих глава.

— Просто не мога да го разбера.

Краун ме изгледа отвисоко.

— Не би и могъл, нали?

И си тръгна.

— Май току-що ме обидиха.

— Сигурно няма да спиш цяла нощ — каза Върт.

Някой надолу по редицата извика:

— Идат!

Надигнахме се, отидохме при останките от насипите и зачакахме атаката да започне.

Идваха, отблъсвахме ги, пак идваха и пак ги отблъсвахме. През цялото време Лойош остана на рамото ми, сигурно заради ефекта върху онези, които се изправяха срещу мен. Все го питах защо не вземе да се скрие някъде и все не получавах задоволителен отговор, само въпроси, на които не можех да дам задоволителен отговор. Краката ми все искаха да се огънат — остатъчният ефект от това, че ме бяха ударили предния ден, но общо взето не падах в неподходящ момент. Ако Некромантката наистина ми беше направила нещо, какво пък, явно действаше.

След втората атака Върт каза:

— Забеляза ли, че всеки път, когато атакуват, спират при насипите?

— Да.

— И че всеки път атакуват с повече войска?

— Пак си права. Тръгнало ти е, не спирай.

— Престрояват се за нова атака.

Раша дойде и попита:

— Елбър къде е?

И чак тогава забелязахме, че се е проснал по гръб, с две кървящи рани на гърдите и още една на десния крак.

— Лекар!

Лекарят дойде. Върт поклати глава.

— Ужасно ни накълцаха. Остана ли някой да запушим дупките?

— Не — каза Раша. — Дупки имаме навсякъде. Дванайсет процента жертви. А както изглежда, не можем да очакваме помощ от бригадния.

— О.

— Време е някой да измисли нещо умно — подхвърлих и в същия момент „цокачът“ подаде сигнал да се готвим за атака. — Нямах предвид чак толкова „умно“.

— Сега ще стане интересно — каза Върт.

— Интересно? Нямаме сили да отбраняваме и затова атакуваме? Не е много умно от военна гледна точка, нали?

— Прав си, не е.

— Е, добре. Видя ли, че и аз съм научил нещо.

— Ще ти е от полза, като се запишеш следващия път. — Върт се намръщи. — Но е правено вече. И не е чак толкова лоша идея. Веднъж при залива Киппер… — Изведнъж млъкна и посочи. — Ще ти разкажа по-късно.

Идваха нагоре по склона и в начина, по който идваха, имаше някаква ужасна решителност. Не ми хареса никак. Ние се готвехме да тръгнем надолу. Това ми хареса още по-малко. Добре поне, че имахме предимство с височината.

Тъй или иначе, щяхме да решим нещата сега.

„Е — каза Лойош. — И с теб. Тук и сега“.

„Да бе“.

Обърнах се пак към Форния, докато Напър се приближаваше към мен отзад и вляво, а цялата проклета война се приближаваше към мен отзад и вдясно.

Напър дойде пръв и застана до мене. Държеше къс тежък меч, опръскан с червено. Погледнах го през рамо. Очите му бяха светнали, а лицето — разцъфнало в доволна усмивка.

— Напър, запознай се с Деймар — казах. — Деймар, това е Напър. А този тук е граф Форния. Някой ще донесе ли вино? Сирене? И на няколко сухара съм съгласен.