Стивън Бруст - Дракон

— Приятна вечер ти желая, лорд Талтош.

Гласът идваше отникъде, но сигурно подсъзнателно бях разбрал, че има някой наблизо, защото не ме стъписа.

— Кой си ти?

Обърнах се. В първия момент не можах да я видя, но после тя пристъпи до водата, кимна ми и я познах. Отне ми малко време, докато си спомня къде съм я срещал, но после споменът се върна.

— Ти си Некромантката.

— Какво правиш?

Обмислих грижливо въпроса и отвърнах:

— Бродя насън, струва ми се.

Тя ме гледаше. Беше много, много тънка, като върбова клонка, и кожата й беше толкова бледа, че само дето не сияеше в мрака и на фона на черното й облекло.

— Не знаех, че източниците го правят.

— Аз също.

— Усещам, че си ранен.

Обърнах се да й покажа гърба си, после пак се обърнах с лице към нея.

— Разбирам.

— Моля?

— Разбирам защо бродиш насън.

— Аха. Но съм тук наистина, нали?

— В какъв смисъл?

Дори бродене насън да беше, чак толкова мистицизъм ми идваше много.

— В смисъл, че ако падна тука и умра, наистина ще съм умрял и тялото ми ще го намерят чак заранта.

— Не.

— Не?

— Не. Течението ще го отнесе надолу, поне до следващия завой. Виж, ако излезеш на брега…

Засмях се — сигурно по-високо, отколкото си заслужаваше.

— Това го направи нарочно, нали?

— Кое?

— Накара ме да се засмея. Върна ме.

— Е, да. Утре може да се наложи да се биеш.

— Не изпитвам голямо желание да се бия.

— Лошо са те ударили, нали? Я ела насам.

Пристъпих на брега, докато само глезените ми останаха във водата, а тя се пресегна и хвана лицето ми. Дланите й бяха много, много студени и се постарах да не мисля какво ме докосва. Вгледах се в очите й и ми се стори, че е някъде много, много далече и ми говори от друг свят. Останах с чувството, че говори с усилие; не мислеше с думи като мен, вероятно мислеше с… не, не исках да разсъждавам каква форма имат мислите й. Все едно, сигурно нямаше да мога да я разбера.

Тя затвори за миг очи, отвори ги и каза:

— Сега се върни в лагера и поспи, броднико в съня. Утре ще се почувстваш по-добре.

— Добре. И ще си мисля, че всичко това е било сън.

— Може би. Може и да е.

— Преживявали сме го.

— Върни се палатката си, източняко. Спи. Сънувай брадати жени.

— Моля? Не, не, все едно. Не ми обяснявай. Не искам да знам.

Вече отново си бях аз. Вятърът беше студен, особено по мокрите ми крака. И камъните режеха босите ми стъпала. И трябваше много внимателно да се прокрадвам през лостовите линии, много по-внимателно отвсякога.

„Е, доста чудата беше“.

„Коя, шефе?“

Спрях.

„Надявам се, че се шегуваш, Лойош“.

„Мм?“

„Току-що разговарях с Некромантката, Лойош. Съвсем истински разговор. На глас и прочие. Наистина ли не я видя?“

„Шефе, не съм я видял, не съм я чул и не съм те чул да говориш. Ти просто си влезе в реката, постоя малко там и излезе“.

„Страхотно. Просто страхотно. Набутвам се в армията, мешам се в сражения, които изобщо не са ми работа, шибват ме с магия в гърба, приемам невъзможна мисия, която трябва да се изпълни покрай всичко това, и накрая, за капак на всичко, трябва да изляза и да преживея едно шибано мистично преживявяне. Направо страхотно!“

„Каквото и да е било, шефе, мисля, че ти е помогнало. Отново говориш като себе си“.

„О, много ти благодаря, Лойош“.

Тръгнах обратно към лагера, към палатката и към леглото си, и помня, че легнах по корем, и чак тогава осъзнах, че слабостта, която ме беше обзела преди, беше ако не изчезнала съвсем, то — понамаляла. Помъчих се да си го обясня, но трябва да съм заспал, защото след това дойде утрото и станах под звуците на барабана, преди да съм се сетил, че може би не съм длъжен да ставам. Раша стоеше пред палатката, когато излязох навън гол до кръста.

— Добре ли си? — попита ме.

Напук на всичко, отговорих й без увъртания:

— Краката ми малко треперят и гърбът ме сърби, и мога да дремна още четирийсет-петдесет часа, но да, иначе съм добре.

— Смяташ ли, че можеш да влезеш в строя?

— Естествено.

— Добре. Дадохме жертви.

— Снощи атакуваха ли?

Тя ме изгледа.

— Малко преди съмване. Радвай се, че не те събудихме.

— Мисля, че и палатката да бяхте подпалили, пак нямаше да ме събудите.

— Днес, според мен.

— А?

— Мисля, че нещата ще се решат днес.

— О. Това е добре.

— Да. А и откъм нас няма да е толкова зле. Трябва само да държим този хълм. Освен ако началниците не решат нещо друго, разбира се.

— То и с държенето на хълма може да видим зор.