Стивън Бруст - Дракон

Самотен храст, изправен като страж, ми махва да ми каже със смях, че той поне ме вижда, и аз му махвам отговор, въпреки че ръката ми не мръдва; камъче между пръстите ми е бреме, което отхвърлям, и то се затъркулва надолу да потърси други основания за съществуването си; времето ми е пълно с празно пространство и пространството — с празно време, а краката ми не могат да се движат, затова летя, летя, летя през армиите на света, сред несекващия грохот на бойното поле в ума ми, където всичко се движи и нищо не се движи и Цикълът изниква отгоре, а на върха му е Драконът, озъбен, разсъдлив, коварен, закрилящ чедото си, и поглъща душите, тръгнали да избродят нощта и да потърсят от мен закрила, каквато не мога да им дам, и няма край нощта, която съм аз.

Колко дълго вървях и накъде — не знам. Нито знам колко далече бе стигнал умът ми в пътуването си, но някъде в нощта реалните мисли се върнаха, по-практични неща нахлуха в съзнанието ми и ме доведоха няколко стъпки по-близо до реалността.

Например, улових се, че мисля колко голяма е армията на Мороулан. Моята част — вече неволно си мислех така за нея — бе само една рота от десетките в една бригада от десетките бригади. Подминавах палатка след палатка, все еднакви, всички пълни с дракони, дзури и текли, които на другия ден щяха да тръгнат да посичат и колят дракони, дзури и текли от другата страна. Вървях през лагерите, както някой би го правил насън, встрани от всичко това, и ми хрумна, че властта, която имах като джерег, изобщо не може да се сравни с властта на един Господар на дракони, който по прищявка може да командва толкова хора да вършат толкова неща. Ако имах такава власт, как щях да я използвам? И какво щеше да направи тя от мен? Дали това обясняваше, че Мороулан е такъв, какъвто е? Разправяха, че в младостта си, по време на Междуцарствието, заповядвал да изколят цели села в жертва на Богинята демон, за да го дари тя с познанието на Древната магия. Ако тези истории бяха верни, разбирах ли вече защо? Дали след като имаше толкова сила, той я използваше само защото може? И ако аз имах такава възможност, същият ли щях да съм?

Стигнах до реката, тръгнах на север и продължих покрай нови и нови лагери, обози и постове, за които оставах невидим, Това бе моята сила и аз я използвах, предполагам, защото можех, и сигурно точно в това бе отговорът ми. Вдясно имаше няколко големи шатри, някои светеха отвътре. Може би Мороулан и Сетра в този момент заседаваха и предрешаваха съдбата на хилядите, събрани тук — защото можеха.

А Върт, а Напър, а Елбър? Всички те бяха доброволци, професионални войници, които се биеха… защо? Защото ако загинеха храбро, щяха да получат висок ранг по Пътеките на мъртвите? Или имаха шанс да се преродят в командир, който може да води други в същите битки, довели до тяхната смърт? Не, това не вървеше, но по-близо не можех да стигна.

Нито един от отговорите не ме задоволи.

Нагазих в реката, само няколко стъпки, и усетих хапливия студ на течението по краката си и пясъка между пръстите си. Постоях дълго така, сам сред хиляди, и чак тогава забелязах, че коленете ми треперят и главата ми е замаяна, и че в ръцете ми не е останала сила. Каквото и да бе причинила магията на ума ми, а явно беше доста, също така ме бе изтощила физически. Зачудих се дали изобщо ще мога да се бия на другия ден. Започнах да треперя неудържимо, но останах на място. Щеше да е много смешно, ако припаднех и се удавех в две стъпки дълбока вода.

„Ти имаш ли отговори, Лойош?“

„На какво, шефе?“

„Защо драконите са такива, каквито са“.

„Този е лесен, шефе: просто не могат другояче“.

Имаше нещо вярно в това, но не ме задоволи. Всъщност разликите в характерите на Мороулан и Алийра, на Върт и на Напър, да вземем за пример четиримата, бяха по-големи от приликите. Коя бе свързващата ги нишка? Отговорът бе очевиден: след като решат посоката на действие, мотивирана от алчност, гняв или най-високи морални подбуди, те нападаха с безскрупулност, способна да събуди завист — или отвращение — дори у един закоравял джерег. Опитах се да реша дали това непременно е лошо и не можах да стигна до заключение. За щастие, никой не ми искаше заключение.

Направих обаче други две заключения. Първото беше, че ако човек е принуден да служи на един Господар на дракони, е по-добре да служи на Господар на дракони, който по го бива в безскрупулността от друг Господар на дракони. Второто беше, че реката е адски студена и че е адски тъпо от моя страна да стоя в нея, след като едва имам сила изобщо да стоя прав.