Стивън Бруст - Дракон

— Браво, Деймар — казах високо. А на Форния рекох: — И ти не знаеш какво е точно, нали? И си се сетил как можеш да го разбереш. Тая възможност не ми беше хрумвала.

Ори въртеше очи от мен към Форния и обратно, а магьосниците и охраната също, изглежда, не разбираха какво става, нито какво да правят по въпроса.

— Подозирам, че и да те убия, това пак ще го привлече — отвърна Форния. — Мисля да не те оставям жив.

Виж, това беше неприятно.

— Нали се предадох, забрави ли?

— Шпионите може да се екзекутират.

— Само че съм с униформа — отвърнах. По някакъв начин се сетих, че това е важно.

— Значи ще изглеждаш съвсем войнишки, когато те… — Млъкна и се загледа над рамото ми.

„Шефе, не поглеждай назад, но си имаме компания“.

„Кой?“

„Напър“.

„Какво?!“

Погледнах, въпреки предупреждението. И вярно — Напър крачеше небрежно нагоре към нас, явно дошъл да се включи в играта. Това променяше ли нещо? Ами, донякъде да — беше ме накарало да обърна гръб на Ори, което, предполагам, предизвика у мен паника, че неизбежно ще ми се случи случката от предния ден, така че се обърнах рязко и за малко да почна мелето. Не мога да повярвам, че с появата и на Напър точно в тоя момент Форния щеше да направи нещо друго, освен да им каже да ни избият веднага и тримата, ако не бяха изненаданите викове на почетната охрана — четата на Мороулан пробиваше, — което го накара да мисли за други неща вместо за досадния източняк и странните му приятели.

Така че нареди на хората си:

— Пазете ги добре, и тримата. Ако направят нещо подозрително, убийте ги.

След което се върна към военните си работи.

Това беше добре. Два пъти за два дни щеше да е прекалено, дори да го преживеех.

Първия път едва го преживях. Даже го сънувах. Повечето сънища едва си ги спомням, но този, който помня най-добре, беше как ме пратиха през Пропадите при Портата на смъртта и в Залите на Съда (които в съня изглеждаха много по-различни, отколкото в действителност) всички богове решиха, че молбата ми да ме допуснат е най-голямата шега на света, и в бъркотията на съня се опитах да обясня, че съм заслужил да ме допуснат като дракон, а те изпопадаха от смях. Като го разказваш, звучи смешно, но помня, че се събудих посред нощ — плувнал в пот, задъхан и разтреперан.

Станах от леглото, защото не можех да понеса да лежа повече. Излязох навън, в стихналия лагер. Планинският въздух беше студен, но парещият ми гръб се почувства по-добре.

„Накъде тръгна, шефе?“

„Не знам. Трябва да походя“.

„Палатката на лечителя е насам“.

„До гуша ми дойде от лечители“.

Промъкнах се между патрулите, почти по навик. „На прав път ли съм, Лойош?“

„Какво имаш предвид, шефе? Не си тръгнал към врага, но слизаш по склона“.

„Това имах предвид. В момента не съм във форма да се представям на врага“.

„Тогава къде отиваш? Да не си решил най-после да се разкараме оттук, като свестни хора?“

„Не знам“.

„Защото ако е така, забравил си няколко неща“.

Продължих надолу в тъмното. Напрягах очи да намеря пътека на блещуканията на далечните огньове. Лойош кацна на рамото ми.

„Ох!“

„Извинявай, шефе. Трябваше да си сложиш якето“.

Сигурно беше прав. Нито яке имах, нито наметало, нито ботуши, нито меч, Маготрепача беше останал до леглото ми, а единствените оръжия, които си носех, бяха два тънки като хартия ножа за мятане, скрити в шевовете на панталоните ми. Толкова гол не бях излизал навън, откакто я подкарах с джерегите, а в това има някаква възбуждаща тръпка на страх. Беше по-чист страх от онова, което изпитвах в бой, и болката от стъпването по камъни с боси крака също беше чиста, както и студът. Не си бях давал сметка колко нужда имах да се почувствам чист.

Промъкнах се покрай още един ред постове без усилие и известно време се забавлявах с илюзията, че съм самият вятър, че не изпитвам студ, че по-скоро аз съм студът и никой не може да види къде отивам, но ще усетят, че минавам покрай тях, като им настръхнат гърбовете. Гол бях, но невидим, безпомощен, но всемогъщ, и се бях изгубил в света, който почти изцяло бе мой. Беше лъжа, разбира се — по улиците на Адриланка си имах свят, но това тук беше пустош, пълна с войници; чувството беше друго, илюзорно, но съществуваше. Не издавах звук и ако някой погледнеше към мен, сигурен съм, че нямаше да види нищо повече от дъха ми в нощния въздух. Усещането ми за тези, които подминавах, идваше преди всичко от дъха им и знаех, че Лойош, също така смълчан и безшумен, е някъде горе над мен в нощта, във вятъра.