Стивън Бруст - Дракон

„Ставаме двама. Явно“.

Казах на глас:

— Къде съм?

— В лагера.

— Забавихме ли им атаката?

— Какво?

— Акцията. Дето им изгорихме сухарите. Тя…

— Това беше преди няколко дни, Влад.

— О! Главата ми се е размътила нещо.

— Удари те заклинание, в гърба. Не помниш ли?

— Нищо не помня. Хм…

— Какво „хм“?

— Нищо не помня. Струва ми се, че…

— Струва ти се?

— Нямаше ли едно момиченце на бойното поле? Дете, нали разбираш?

— Не. Дете нямаше.

— Е, значи нищо не помня от битката.

— Може да е за добро.

Помъчих се да запълня паузата с нещо и след малко промълвих:

— Капанът им не подейства значи.

— Поне засега. А ако Сетра или бригадният, или който и да е там, е замислял контракапан, и той не подейства. Очакваме нощна атака обаче.

— Не ме буди за нея.

— Няма.

— Майтап беше.

— Не беше. Утре си аут. Заповед на лечителя. Между другото, освен това каза, че трябва цяла нощ да лежиш по корем. Можеш да спиш по корем, нали?

— Винаги си струва да усвоиш нещо ново.

— Колкото до боя, ще видим как ще си утре — каза тя.

— Стига да има утре.

— О, ще има. Все някъде. Сега ме извини. Другите искат да им кажа как си.

— Трогнат съм.

— Ако имаш нужда от помощ, може да…

Гласът й заглъхна. Какво се канеше да ми каже? Да повикам лекаря? Защо не довърши изречението? Защото лекарят нямаше да може да направи нищо повече от това, което вече беше направил? Колко ли бях загазил всъщност?

— Колко съм загазил всъщност?

— Ще оживееш.

— Радвам се да го чуя. Друго какво можеш да ми кажеш?

— Нищо.

— Добре. Е, благодаря ти, че дойде.

— Няма защо.

Остави ме сам.

„Какво стана, Лойош?“

„Не знам повече от тебе, шефе. Онова, което те удари, закачи и мен. Не помня“.

„Добре ли си?“

„Така мисля“.

„Не ми харесва, че са ме ударили в гърба обаче. В смисъл, да не би да съм обърнал гръб да бягам?“

„Може би. Но не ми се вярва — не си чак толкова умен. По-скоро си се завъртял в боя. Или…“

„Или какво?“

„Ами, възможно е да е било от нашите. Нали знаеш — ако са контраатакували, да ни измъкнат, и са използвали магии…“

„Аха“.

През следващите няколко месеца, между другото, започнах да си спомням все повече от случката. Накрая се оформи съвсем ясен спомен как ме удариха: спомен как всичките ми мускули се стегнаха толкова, че направо щяха да ми счупят и ръцете, и краката; как очите ми щяха да изхвръкнат от главата; странното усещане, че всички косми по тялото ми са настръхнали; и как гледам битката, докато бавно падам на земята. Но още нямам спомен за всичко, довело до това — времето между началото на атаката и момента, в който бях ударен, е напълно заличено.

Всичко това показва, че ако искаш да разказваш военни истории на внучетата, гледай да не те ударят с магия.

Ето на, искахте разказ и получихте полезен съвет, гратис.

Тогава обаче не помнех нищо и това също беше стряскащо. „Да можех да знам поне колко съм загазил, Лойош“.

„И каква полза, ако знаеше?“

„Така и така съм уплашен. Щеше да е хубаво да знам дали имам сериозна причина“.

„Ами, шефе, ако можем да съдим по останките от якето, гърбът ти доста е загазил“.

Замислих се и реших, че не държа да знам. След това сигурно съм заспал, но не спах добре. Сънувах какви ли не шантави неща.

„Измъкнах го“ — каза Деймар в ума ми и в мълчанието на Форния, почетната му охрана й магьосниците му — всички се бяха вторачили в мен и чакаха да направя нещо. Тишината бе относителна, впрочем — битката се приближаваше към мен. Деймар наистина ли беше успял? Измъкнал бе информацията от ума на Форния просто ей така? Налагаше се да му повярвам.

„Давай тогава“.

Двама от почетната охрана пристъпиха да ме задържат.

— Чакай! — извика им Форния. Те спряха и го погледнаха, а той зяпна Деймар, после мен, после — пак Деймар. Явно беше усетил, че Деймар бърка в ума му, и явно го беше приел лично. Зачудих се дали това ще го накара да мине границата — дали щеше да заповяда да ни заколят на място. Аз щях да го направя, мамка му.

Бедата беше, че това изобщо нямаше да му помогне и щеше да му развали късмета — с идването ми тук, защото появата ми тук сигурно щеше да привлече Мороулан, разбира се; тъй че появата на източняка, макар и объркваща и притеснителна, се беше вместила добре в плана му да се срещне лице в лице с Мороулан в разгара на битката и да се сбие с него, за да може да… О, това беше цялата работа значи.