Стивън Бруст - Дракон

Добре поне, че не ни накараха да чакаме. Раздадоха ни закуската и няколко минути след ядене ни строиха и капитанът, яхнал коня, излезе напред, обърна се към нас и каза:

— Заемаме хълма и веднага започваме да го подготвяме за отбрана. За тази цел инженерните ще дойдат с нас. Можем да очакваме, че ще се наложи да го отбраняваме веднага.

— Мамка му — измърмори Напър под нос.

Капитанът приключи със словото и Краун ни поведе нагоре. Този път се оказа по-лесно. Разходката дори не беше уморителна.

— Щом се качим горе, ще има бой.

— А дано — каза Напър.

— Искам да кажа, че сигурно са ни спретнали нещо. Магия или капанчета някакви. Нещо.

— Все едно. — Той сви рамене. Трудно беше да се спори с Напър, затова помълчахме известно време.

— Само ние сме — подхвърли Върт, щом приближихме върха.

— Моля?

— Само ние сме тук. Само ротата.

— И инженерните — каза Елбър.

— И инженерните.

— Няма да стигнем, а?

— Няма.

— Двоен капан? — обади се Елбър.

— Може би — съгласи се Върт. — Което значи, че сме стръв.

— Страхотно.

— Все едно — пак изсумтя Напър.

В известен смисъл беше дразнещо просто така да си крачим по склона, който предния ден ни костваше толкова мъки, но не казах нищо, защото знаех какво ще ми отвърне Напър, а ако го кажеше пак, щеше да се наложи да го убия.

Стигнахме билото и преди да сме успели да си поемем дъх, Краун извика:

— Пръсни се в кръг и се окопавай. Инженерите — отпред.

Връчиха ни лопати, дадоха ни указанията и почнахме да ровим ровове и да трупаме насипи, през което време ни раздадоха копията. Спряхме работата, щом се спусна мъглата. Гъста мъгла — загърна целия хълм. Падна много бързо. Залутахме се за оръжията, а Върт подхвърли:

— Дали е магическа, а? — Шега, между другото.

Гласът на Краун се извиси над всичко:

— Безопасна е за дишане!

С което отново ми изкара ума — не ми беше хрумвало, че може и да не е. Една камара мечове изсвистяха от една камара ножници.

— Къде ни е редицата?

— Тука, според мен — каза Върт.

Чух ругатня до себе си и познах гласа.

— Какво има, Напър?

— Паднах в скапания ров!

— Удари ли се?

— Не.

— Не мога да докарам вятър — рече някой. — Блокирали са го.

Пуснах Маготрепача в ръката си и затърсих нещо, на което да го използвам, не намерих нищо и го увих отново около китката си.

Точно в този момент осъзнах, че съм боец от елитна част, и се почувствах благодарен. Трябваше да са изплашени колкото мен — сама, изолирана рота, влязла в нещо, за което се знаеше, че е капан, а вече бяхме и заслепени; но и помен нямаше от страх у никого. Просто стискаха мечовете и чакаха.

Е, нямаше аз да съм първият, който ще изпадне в паника, я.

Самата тишина беше ужасяваща, докато не осъзнах, че макар никой да не казва и дума, всички се вслушват напрегнато. Беше си съвсем логично и трябваше да се сетя и сам, ако не си бях изкарал ума, Изругах се наум. Да съм уплашен не беше новост за мен, но да позволя да ми пречи на ефикасността — виж, това беше ново. И много лошо. Какво ли щеше да каже Лойош? Лойош…

„Лойош, можеш ли да…“

„Тръгвам, шефе“.

Излетя от рамото ми безшумно. Обикновено мога да чуя плясъка на крилете му, но той умее да лети и безшумно, когато се наложи. И аз съм така всъщност. Въздухът беше замрял и нямаше никакъв звук освен птичи крясък от време на време, високо над главата ми. Интересно, защо птичият крясък в планините звучи толкова ужасно? След малко Лойош докладва и казах:

— Ефрейтор!

— Тихо! — предупреди някой.

— Я си го наври — посъветвах го. — Ефрейтор!

— Какво има? — прошепна тя в ухото ми.

— Спокойно — казах с нормален тон. — От тази страна не могат да ни чуят.

— Как…

— Петдесетина са, от западната страна на хълма, изкачват се тихо. В момента са на шейсет-седемдесет крачки под рова. Повечето са в подножието на югоизточната страна, изчакват.

— Как…

— Лойош — обясних.

— Ясно.

Потупа ме по гърба и се отдалечи. Дори Лойош да не беше популярен до този момент, помислих си, вече беше герой. И щеше да стане непоносим.

След малко героят се върна на рамото ми.

„Браво“ — казах му.

„Благодаря, шефе. Просто се оказа, че не ти трябват палци, за да си герой“.

Нищо не можах да добавя към констатацията му, тъй че включих гласа си в общото мълчание и се зачудих дали Раша ще се възползва от информацията. Тъкмо бях решил, че няма, когато чух някъде зад себе си командата:

— Хвърляй!

Копията полетяха безшумно. Зловещо беше. После, съвсем смътно, чух от другата страна крясък, който бързо секна — поне едно копие беше улучило.