Стивън Бруст - Дракон

Което е свързано с казаното преди малко за грешките. Напълно съм убеден, че ако ни бяха атакували веднага, щяха да ни разбият. Това, че бяха по-нависоко, работеше в тяхна полза, а и все пак бяхме малко объркани, но може би защото привидно се оттегляхме в ред или защото бяхме убили някой офицер, или защото на командира им не му е стискало, не ни атакуваха.

Чак след като се изтеглихме до подножието на хълма и още стотина разтега в добавка, разбрах, че боят около нас продължава. Изглежда, сме били само част от голямото сражение, нещо, което е трябвало да зная, но изобщо не си го бях помислил, докато не забелязах, замръзнал на място и едва дишащ, облаците прах от няколкото хълма наоколо и знамената на двете воюващи страни, ужасно близко едни до други.

Не се загледах обаче, защото не можех да видя кой знае какво, а и не държах много да гледам. Чух няколко подхвърляния кой къде печелел, но всичките си противоречаха и заключих, че никой не знае нищо.

След малко Върт изникна до мен и чак тогава си спомних, че беше паднала.

— Браво, кръшкач — каза Елбър.

— Браво на тях — отвърна тя. — Ако не ме бяха свалили, щяхме да победим.

— Да бе. Ти сама щеше да им завземеш позицията.

— Адски си прав.

— Какво стана? — попитах.

— Копелетата не улучиха коляното ми, това стана. Рана в бедрото, съвсем чиста. Можех да продължа, но нещо ми се доспа.

— Като Напър — каза Елбър и чак тогава се сетих, че след боя не го бях видял, и го забелязах моментално, зад Елбър, изпружен на земята и потънал в здрав сън, доколкото можех да преценя.

Опитах се да реша какви чувства трябва да буди у мен тази гледка, но бързо се отказах и се проснах на земята до него.

— Това са то трагичните последици от битката — отбеляза Върт.

Лойош твърди, че съм поспал доста, и не мога да докажа, че греши. Все едно, „цокачът“ ме вдигна с „Търкане на лакти“, сигнала да се строим за отбрана. Огледах бойното поле, нали очите ми бяха малко отпочинали, и видях, че сцената се е променила: знамената ни се вееха на един хълм, който не беше наш преди. Някъде далече вдясно кипеше бой. Предположих, че атакуват фланга ни. (Не било това, както се оказа; било някаква много сложна отвличаща маневра, за да прикрие подготвяния „чувал“, който така и не се получил, но това го разбрах много по-късно.)

Лойош се беше смълчал странно след атаката и го попитах добре ли е.

„Мястото ни не е тук, шефе“.

„Знам. За какво намекваш?“

„Трябва да се чупим“.

„Не можем“.

„Защо?“

„Първо, съгласих се да свърша една работа“.

„Случайно да виждаш начин?“

„В момента — не, но…“

— Къде според теб може да е командният им център, Върт?

Тя посочи един хълм, на около четиристотин разтега южно от нас.

— Аз бих застанала там. Предлага добра гледка и, добре, не мога да твърдя със сигурност, но мисля, че е доста стръмен. Лесен е за защита, за оттегляне, както и за настъпление. Със сигурност бих поставила магьосниците си там, а вероятно — и командния пост. Защо питаш?

— Просто от любопитство.

Напър ме изгледа и попита:

— Получи ли нещо?

Поклатих глава и не отговорих.

Елбър седеше на земята, свил дългите си крака и клюмнал глава. По-нататък по редицата Тибс беше в същата поза. Върт, макар и да стоеше права, изглеждаше не по-малко оклюмана. Напър не беше намръщен — само се беше зазяпал напред.

— Добре ни напердашиха, а? — казах.

Върт кимна.

Напър ме погледна през рамо и подхвърли:

— Може пък и да ни нападнат. А дано.

Съгласих се с него, но не се почувствах обнадежден и си замълчах.

След малко Раша тръгна по редицата.

— Гости ли чакаме? — попита я Върт и тя кимна. — Много ли сме пострадали?

— Можеше да е и по-лошо.

— Колко?

— Четиринайсет убити или изчезнали, двайсет и шест ранени. Можеше да е и по-лошо — повтори Раша и продължи нататък.

— Да бе — измърмори Върт. — Можеше…

— Защо нямаме копия? — изведнъж попита Елбър и вдигна глава.

Върт му отвърна с думи, дето войниците ги използват в подобни случаи. Наистина ме впечатли.

За човек, който не е пипвал копие допреди две недели, определено се бях привързал към копията. Вече знаех как изглежда от другата страна и предполагам, че имаше нещо общо с това. По-неприятен беше въпросът, ако нещата са се издънили толкова, че и копия да нямаме, какво още може да се издъни?

Отговорът беше, че се е издънило нещо много голямо, но за щастие — във вражеския лагер: не ни атакуваха. Поредното доказателство за думите на Сетра може би. След време питах и за това, но Сетра не знаеше защо не ни атакуваха него ден. Колкото до мен, наблюдавах ги няколко часа, напрегнат и доста уплашен. Боевете около нас продължаваха, но беше ден на пропуснати възможности и маневри, или така ми обясниха поне, а това, което виждах, бяха дребни сблъсъци, но не и истински сражения, освен нашата атака срещу хълма.