Стивън Бруст - Дракон

— Още не се е съгласила на транзакцията.

— Тогава да дойде да го обсъдим — каза Сетра.

„Тогава предлага да дойдеш да го обсъдите“.

„А… добре. Можеш ли да ми дадеш образ?“

Вложих цялата си дарба. Дотолкова, че съм сигурен какво мисли за цялата ми дарба.

„Хубаво. Идвам веднага“.

— Е? — сопна се Сетра Младшата.

— Идва веднага.

Тя кимна.

Поседяхме няколко минути в неловко мълчание. Коути седеше до мен и ме държеше за ръката. Алийра почука на вратата и я пуснах.

Сетра Младшата стана. Двете се поклониха една на друга и се изгледаха с гняв.

— Знаете каква сделка предлагам — заяви Сетра.

Алийра отвърна:

— Не трябваше да приемате оръжието.

— Да го приемам? — И тогава си спомних последния епизод при Гробницата на Барит. Не се беше запазил в ума ми, защото още не я познавах. — Аз не съм го приемала, лейди Алийра. Аз го взех. Използвах го. Аз…

— Помня. Там бях.

— Бяхте, нали? — Сетра се обърна към мен. — И ти също, струва ми се.

— Мисля, че да.

Тя кимна.

— Но, лейди Алийра, убедена съм, че оръжието трябва да е ваше. Вашето мнение какво е?

— Моето мнение е, че искате меча на Кийрон Завоевателя. Моето мнение също така е, че не се пазаря.

— Тогава?

— Тогава, щом толкова го искаш, ела и си го вземи.

— Бих могла — каза Сетра Младшата и пипна дръжката на меча до себе си.

— Моля ви се, не в къщата ми — казах, но те не ме слушаха.

Силно се съсредоточих и много, ама много бързо се свързах с Мороулан.

„Какво има, Влад?“

„Една услуга“.

„О?“

„Грабвай си Чернопръта, вдигай си дебелия задник и веднага идвай тук. Веднага!“

Нито попита защо, нито какво става, нито нещо друго. Каквото и да ми разправяте за драконите, разбират кога е време за действие.

Същото, разбира се, може да се каже за Алийра и Сетра Младшата. Бяха извадили мечовете си и обикаляха една срещу друга из дневната.

„Дано не изпочупят много мебели“, рекох си.

Мигът след появата на Деймар беше поредният миг, в който си помислих, че ще ми помогнат да гушна букета. Но не беше. Една част от мозъчето ми, която обича да коментира това, което прави останалата част, ми намекна, че е започнало да ми писва да очаквам да ме накълцат на кайма на всеки няколко секунди, след което сама си отговори, като изтъкна, че това във всеки случай е по-добро, отколкото наистина да ме накълцат на кайма.

„Мислиш ли, че може да го направи, Лойош?“

„Вероятно. Но ще трябва да му дадеш достатъчно време, шефе“.

„Колко време ще му стигне според теб?“

„Представа нямам, шефе“.

— Това е Деймар, мой приятел — казах на Форния. — И само за да сме наясно: прав си. Не съм парламентьор. От друга страна, не съм изпратен, за да те убия, и нямам намерение да го правя. Надявам се само, че ще си също толкова сдържан спрямо мен.

Той се изсмя.

— Защо трябва да съм?

— От любопитство. Да разбереш какво търся тук.

— Не съм чак толкова любопитен. Други причини да не направя това, което предлага Ори?

— Защото не обичаш да убиваш пленници, а аз се предавам.

„Шефе!“

„Някаква друга идея?“

Форния кимна и каза:

— Така става. — Обърна се към охраната си. — Обискирайте го внимателно. Особено държа на златната верига в ръката му. Вържете го добре и го пратете в тила за разпи…

Някой му зашепна нещо. Той го изслуша внимателно, после лепна далекогледа до окото си и огледа бойното поле някъде над лявото ми рамо.

— Изчакайте — сопна се той на тримата си телохранители, които пристъпиха да изпълнят заповедта му, при което ми даде възможност да си кажа: „Е, а сега какво, умнико?“

Предположих, като съдех по посоката, в която гледаше, че съобщението, което току-що бе получил, има пряка връзка с Хълма на Дорион, на който преди малко бях оставил ротата си в сражение, за което бях сигурен, че не е по-забавно от вчера, когато след цял ден бой накрая се оказа, че са ме подредили добре.

Щом се събудихме предния ден заранта, разбрахме, че хълмът е изоставен. Празен. Очистен. Това осигури темата за разговор на закуска. Всички дърдореха и думичката „капан“ непрекъснато изпъкваше на фона на общото бръмчене.

„Какво мислиш, шефе?“

„Хълмът, който вчера цял ден се мъчехме да превземем, е празен, а те смятат, че може да е капан? Много подозрителни мозъци“.

„Имах предвид мислиш ли, че ще заповядат да го превземем все пак?“

„О!“

Огледах хълма на утринната светлина: зелен, безопасен, с няколко храста на върха, само висока трева и остри камънаци по склона. Единствената следа от вчерашните действия беше леко отъпканата трева. Хълмът просто си беше там. Ако беше човек, сигурно щеше да суче палци, да зяпа небето и да си подсвирква. „Най-вероятно“ — казах на Лойош.