Стивън Бруст - Дракон

— Гледаш ги как се трупат, а? — попита Върт.

— Да. Тоя път май са повече.

— Идват ли ни подкрепления?

— Не знам.

Позяпахме още малко.

— Доста повече са тоя път — отбелязах.

— Е, ако бях вражеският командир и атаката ни се беше издънила три пъти, и исках да направя четвърта, не мисля, че щях да пратя по-малко хора. Но аз съм си аз все пак.

— Млъкни, Лойош.

— Моля?

— Нищо. Шегичка.

Елбър щръкна до нас.

— Пак отсам ще е. Напър се почувства пренебрегнат миналия път.

Врагът тръгна нагоре. „Цокачът“ ни обясни, че няма да е зле да се подредим за отбрана. Реших да не споря с пияници.

Полегатата част на склона я взеха бавно. Много бавно. Напрегнах очи, но гледката ми се замъгли и казах: „Лойош, защо ми се струва, че носят нещо странно?“

„Гледам, шефе. Някакви пръчки държат, ама не знам какво е точно. Ще ида да проверя“.

Но не му се наложи, защото очите на Върт се оказаха по-добри от моите.

— Какви са тия неща, Портата на смъртта да ме вземе дано?

— Точно това се чудех и аз.

— Знаеш ли, малко се изнервям, като видя враг да носи неща, които са ми непознати. Кара ме да… почакай. Познах ги. Раша!

Ефрейторката се приближи.

— Какво?

Върт й посочи надолу.

— Копиемети.

— Мамка му — отбеляза ефрейторката. И изрева: — Сержант!

След малко чух гласа на Краун:

— Барабанчик! Дай „Цуни земята!“

„Забавно звучи, шефе“ — каза Лойош в главата ми, когато барабанът удари сигнал, който не бях чувал досега.

Обърнах се да попитам Върт какво значи това, но тя и всички останали залягаха. Бързо си направих едно-две умозаключения и ги последвах. Щом барабанът спря, рекох:

— Копиемети. Не ми звучи добре.

— И ефектът няма да ти хареса.

— Какво искаш да ка…

— Залегни! — изрева Раша и над главите ни изфуча дъжд от копия. Няколко се забиха в земята около нас. Някой надолу по редицата засипа ругатни — много изобретателно, със спокоен, равен, небрежен тон, бих казал. Едно копие беше паднало на две стъпки от дясната ми ръка и стърчеше от земята. Беше много по-малко от ония, дето ги хвърляхме ние, отзад имаше пера, а в самия край дървото имаше щръбка.

— Взимаш една зелена гъвкава пръчка — обясни Върт. — Слагаш й жилка и с нея можеш да ги стреляш тия неща надалече. По-далече — даже да е отдолу, — отколкото ние можем да хвърлим копията отгоре.

— Един щит да си имах сега, нямаше да е зле — отбеляза Елбър.

— И какво? Ще си стоим така и ще търпим това? — попитах.

— Съмнявам се. Най-вероятно ще…

Прекъсна я „цокачът“.

— Това го познах — казах.

— „Време да си жив“ — въздъхна Върт. — Ще ги атакуваме.

— Страхотно.

— Да имаш по-добри идеи случайно? — Тя се надигна, но остана леко присвита.

Изчаках заповедта за атака. Ако се оставех да ме убият, не само че щеше да е досадно за мен, но Мороулан щеше да се ядоса, че съм рискувал живота си, вместо да си свърша работата. Присъствието ми тук просто не беше оправдано. Обърнах се към Елбър и видях, че ме гледа. Ухилих му се криво и отново обърнах очи към врага.

Краун излезе пред нас, на десетина стъпки надолу по склона, все едно че изобщо не му пукаше от падащите около него копия. Размаха меча си.

— Като тръгнете, изревете им с цяло гърло — посъветва ни той. И добави: — Атака!

Какво пък. По-добре, отколкото да лежиш и да чакаш да те надупчат.

Тъй че хукнах надолу със сабята в ръка… и после се намерих в палатката. Едно познато лице ме гледаше отгоре.

— Пратиха ни помощ — каза Върт. — Иначе не мисля, че щяхме да се оправим.

— Каква помощ?

— Конен взвод от едната страна, три роти тежка пехота от другата.

— Смляхме ли ги?

— Не. Но отървахме кожите.

— Всички ли са добре?

— Елбър го одраскаха по рамото, но никой не пострада колкото теб. А на Напър му дойде сърце на място.

— О?

— Мисля, че свали шестима от тях, сам.

— Може да му дадат медал.

— И двамата знаем какво ще каже за това, нали?

Изсумтях.

— Ти как си?

— Идеално.

— Добре са те упоили.

— Тъй ли? Сериозно? Чувствам се нормално.

— Едва ли щеше да го кажеш, ако можеше да видиш как ти се въртят очите.

След като го каза, усетих, че ги фокусирам малко трудно, и попитах:

— Нещо ми е мокро на гърба. Не ми тече кръв, нали?

— Не е кръв. Намазаха те заради изгарянията.

— Изгаряния? От какво?

Тук се намеси Лойош: „Шефе? Добре ли си? Беше опънал петалите“.

„Мисля, че съм добре. Какво стана?“

„Не помня. Май те удариха с нещо. Заклинание. Явно не съм го забелязал“.