Стивън Бруст - Дракон

— Хвърляй! — Този път познах гласа на Краун.

Още някой изпищя — може и двама да бяха. Странно беше и страшно, да не можеш да видиш на пет стъпки пред себе си; едва различавах фигурите на Върт и Елбър от двете ми страни и се мъчех да отгатна какво става по звуците.

Така и не разбрах точно, но сигурно се досещате не по-зле от мен. В продължение на десет много, много дълги минути не се случи нищо повече — повечето ми дейност се изразяваше в това да си напомням да не стискам дръжката на сабята много силно, за да не ми изтръпне ръката. За разнообразие местех сабята в лявата си ръка, изтривах дясната в якето и отново я прехвърлях.

Най-сетне се появи вятър и за миг мъглата се издуха като дим, светна отново и се видя, че няма никакъв враг — бяха чак долу, в подножието на хълма, и ми стана много тъпо, че се бях изплашил толкова. Предполагам, че бяха отменили атаката, когато копията ни западаха върху тях, решили, че магьосниците ни са проникнали през мъглата. Все едно, Раша се появи и ни заповяда пак да почнем с рововете и насипите, работа, която продължи сигурно две минути, преди врагът да тръгне нагоре под строй.

— Почна се — отбеляза Върт, съвсем ненужно.

Елбър засвири с уста и изведнъж спря. Физиономията на Напър вече ми беше позната.

За протокола, никакво съчувствие не изпитах към врага, че щеше да изтърпи всичко онова, което ни се стовари на главите предния ден — просто бях доволен, че сме от другата страна. Метнахме копия пет пъти. Те полетяха и този път видях, че нанесоха някакви щети. Мисля, че докато стигне до нас, врагът вече изпитваше известни съмнения около цялата идея, тъй че щом Сетра пусна една рота — както разбрах по-късно, казваше се Тувинските волунтири — нагоре по склона да ги атакува в тила, се пръснаха. В тази битка така и не си оцапах сабята с кръв — целият бой мина гладко и леко и щеше да е идеално, ако беше решил нещо, но врагът само се пръсна надолу, сви покрай хората на Тувин и заслиза към своите. Видяхме, че оттам тръгва друга рота за подкрепление.

Ротата на Тувин я дръпнаха назад срещу въпросната маневра, вместо да я качат при нас за подкрепление, тъй че гледахме и чакахме. Ранените от копията ни изпълзяха набързо от бойното поле или ги плениха тувинците. Неколцина от тях естествено изобщо не можеха да се движат и си останаха по местата.

Оставиха ни около двайсет минути, преди отново да се емнат нагоре, вече всичките, с частите, което бяха пратили да задържат тувинците.

Пак хвърляхме копия, дойдоха и ги отблъснахме. Този път сабята ми се оцапа, няколко от изненадите ми също се нацапаха с кръв, а когато приключи и враговете почнаха да се тътрят надолу, все още бяхме непокътнати. Дишахме тежко, но с чувството, че можеше да е и по-лошо. Напър предположи, че следващия път ще е, а Върт не му възрази, само че не беше, поне от моя гледна точка, защото третата атака тоя ден дойде от югоизток, а аз гледах на югозапад, тъй че само си стоях, слушах ревовете, писъците и трясъците някъде на седемдесет крачки вляво и чаках да ме пратят там, ако се наложи, но скоро всичко свърши. Дадохме няколко жертви, но те — повече и после малко поотдъхнахме.

На билото имаше достатъчно място за бивак, тъй че го вдигнахме, като хвърляме по едно око към врага долу. Щом приключихме, рекох да пообиколя. Погледнах на север, където се виждаше лагерът на резервите ни, проснал се покрай потока до Стената. Между нас и Стената, на североизток, имаше по-малък хълм — Хълма на просяка, както научих — зает от две роти, чиито имена така и не научих. Държахме севера и оттам ни донесоха бурета с вода, сухари и солена кетна, и още копия. Най-хубавото в получаването на провизии е в това, че ти набиват в главата, че не си откъснат — там, откъдето можеха да дойдат провизии, можеше да дойде и войска, ако потрябва. Сериозно успокоение, след като не беше трудно да се почувстваш изолиран. Вдига бойния дух, както би се изразила Върт.

На запад беше потокът, един от малките притоци на Източна река. Тя продължаваше право на юг, за да се влее в морето Кааврен, на около триста мили от нас. На югозапад имаше два по-малки хълма, заети от врага, и оттам се гласяха да ни атакуват отново.

Преди това имаше боеве на запад, по полята между нашия хълм и заетите от врага, но вече всичко беше затихнало. Триста мили са доста далече, за да помиришеш морето, тъй че съм сигурен, че смътният мирис на сол беше по-скоро в ума ми, отколкото в носа, но от друга страна, вятърът духаше от юг. Не знам.