Стивън Бруст - Дракон

И тогава те хвърлиха копията си срещу нас.

Когато ги хвърляхме ние, ми се струваше, че сме пуснали срещу врага един-единствен огромен метален лист. Сега бях от другата страна и изглеждаше по същия начин. Тогава се бях чудил как въпреки всичко врагът продължава да настъпва. Все още се чудя. Сега, след като всичко свърши, все още се чудя.

Но настъпвах.

После Краун размаха меча си, знамето се понесе напред и чух гласа на Раша някъде отляво:

— Атака!

По-бързо не можех да продължа нагоре, но всички около мен можеха, тъй че — и аз с тях, и усилието ми попречи да забележа ефекта на копията върху нашите сили, ако изобщо имаше ефект. Последва втори бараж и този път забелязах: Върт залитна и падна, и си спомних, че ми се прииска да мога да спра и да й помогна. И до днес не знам защо не можех, но продължих да тичам напред. Последва страховит рев и осъзнах, че и моят глас се е включил в него.

После — още един бараж, който нанесе щети, ако се съдеше по писъците наоколо, после — четвърти, при който някой изпищя до ухото ми и Лойош изскимтя психически, след което се срещнахме с врага.

Шумът — единственото, което помня от онзи миг — бе тежък, задъхан, стържещ в черепа ми грохот, който скоро се превърна в нещо много повече от шум, надви болката в ушите ми. Обгръщаше цялото бойно поле като траурен саван и всичко, което ставаше наоколо, заглъхваше във врявата — човек не можеше да различи един звук от друг и кое ги предизвиква; всичко се беше сляло в оглушителен рев. И аз се мъчех да продължавам напред, през него, и не можех.

Вижте сега, мисля, че мога да се оправя с всеки майстор на меча, който ми посочите. Първо, много съм добър със сабята, но по-важното е, че не се бия както са свикнали драгарите: ние, източниците, си имаме свои стилове, с които мога да използвам като предимство факта, че съм по-дребен на ръст и по-бърз от тях. Включва най-вече да стоиш настрана от големите чудовищни мечове, които използват те, като не им предлагаш добра мишена, и никога не се докарвам до положението да им се противопоставям със сила.

Тъй. След като ви го казах това, предполагам, че вече сте наясно с проблема. Бях там не за да се бия срещу друг дуелист, с цел да го убия или да го разкарам от бойното поле: бях там, за да се опитам да премина от една точка до друга заедно с още няколкостотин като мен, и в нито един момент нямах възможност наистина да се сбия с някого. Снишавах се, притичвах напред-назад, от време на време мушках вяло в посока на някой от противниците, но нямаше как да се възползвам от бойните си предимства — а през това време всичките ми недостатъци се мултиплицираха.

Цяло чудо си беше, че не ме убиха в първите двайсет секунди след сблъсъка. Още в първия миг някой замахна с грамаден стар меч към главата ми и още не знам как се измъкнах. Със сигурност щеше да ме убие, ако беше повторил замаха си, но предполагам, че нещо го е отвлякло. Надигнах се (а не помня да съм падал или да съм залягал, или нещо такова) и отново се втурнах напред, и някой ми изръмжа как щял за ме изкорми. Не помня да съм се задъхвал през цялото това време, но помня, че си помислих, някак разсеяно: „Това беше вторият; третият сигурно ще ме убие“.

В този момент Лойош извика в ума ми: „Отляво, шефе!“, което постигна две неща. Първото и най-непосредственото беше, че ме накара да погледна наляво, където един ме беше взел на мушка и въртеше меча над главата си. Второто беше, че гледката по някакъв начин ме превърна от войник в това, което си бях. Или, с други думи, напомни ми, че освен сабята си имам и други оръжия — макар че и това не е точно, защото не че си го спомних, нито имах време да взимам решение, просто разбрах, че съм забил три шурикена в гърдите му, което го позабави, и докато той се мъчеше да реши колко тежко е пострадал, някой — мисля, че беше Елбър, но не съм сигурен — го посече през краката.

Отново погледнах пред себе си и когато привлякох вниманието на една жена, я замерих с нож. Не улучих, но предполагам, че я накарах да си потърси друго забавление.

Колко продължи атаката ни ли? Ами, по-късно видях в бойния дневник, че е записано четири минути. На мен ми се стори по-дълго и по-кратко. По-дълго, защото времето сякаш се точеше безкрайно: все си мислех, че поне нещо трябва да спре, но всичко си продължаваше все така. По-кратко, защото нямам спомен за повечето неща. Обикновено помня добре битките, защото умът ми не спира да работи, следи движенията, станали инстинктивни от тренировките, и си отбелязва поучителни примери за в бъдеще, но в тези боеве беше по-друго, а точно от този мога да опиша не повече от една минута, след което вече отстъпвахме към позицията си и Раша ни крещеше да запазим строя. Помня, че видях знамето ни и си казах: „Добре, не ги надвихме, но и те не ни разбиха“. Не знаех, че знаменосецът е паднал, както и заместникът му, но предполагам, че не е било толкова важно; важното беше, че отстъпвахме в ред и изглеждахме достатъчно заплашително, та командирът на ротата, която ни беше отблъснала, да се откаже от контраатака.