Стивън Бруст - Дракон

— Все още не виждам как ще се измъкна от сражението, ще стигна чак до командния им пост, ще намеря Форния и ще му свия оръжието.

— И аз — каза Алийра. — Смятам, че цялата тази идея е идиотска.

— Колкото до „свиването“ на оръжието, както казах преди малко, прицелът в старши офицери е приета тактика — заяви Мороулан.

— Значи вече искаш да го убия?

— Ако се наложи.

Поклатих глава.

— Ако исках да го убия, Мороулан, вече щях да съм го направил. Преди дни. Не ми е ясно…

— Няма да си сам — прекъсна ме той.

— Тъй ли?

— Ако ти трябва помощ, мога да ти осигуря толкова подчинени, колкото пожелаеш.

— Това вече е друга работа.

„Шефе, да не си луд?“

„Някои смятат така, Лойош“.

„Включи ме в списъка. Не можеш да…“

„Може и да мога, Лойош“. На глас попитах:

— Колко време ми давате да го обмисля?

— Не знам — отвърна Сетра. — Форния продължава да трупа войски. Ние също, разбира се, и по-бързо. В момента забавянето работи в наша полза, така че очаквам скоро да започнат атаката.

— Какво значи „скоро“?

— Вероятно утре сутринта.

— Мда. Скоро е.

— Предай ми съобщението си чрез капитан Кропър — каза Мороулан. — Той да ми го предаде. Не ме търси психически — искам това да стане по надлежните канали.

— Защо, в името на всички богове?

— Защото така се прави.

— Добре. — Станах. — Приятен съвет.

— Трябва ли ти придружител? — попита Мороулан.

— Не, благодаря.

Излязох от палатката. Беше станало тъмно и студено. Трябваше да си взема наметало. Лойош ме поведе обратно и се зарадвах, като намерих огъня — почувствах се като у дома си.

— Е, видя ли я? — попита Върт.

— Сетра ли? Да.

— И?

— Утре най-вероятно ще има бой. Голям.

— Дадоха ли ти нова задача? — попита Напър.

— Не съм сигурен.

— Ами, ако ти трябва някой…

— Записах си. Благодаря.

— Битката е утре, а? — каза Върт.

— Така изглежда.

— Не сме вдигнали насипи.

— Да.

— Значи или сме острието на атаката, или сме стръв.

— Или и двете — отвърнах. — Подозирам, че и двете.

Върт поклати глава и попита:

— Е, и как изглежда тя?

— Не знам. Не съм срещал други вампири, за да мога да я сравня. Извинявай, искам да се поразходя малко.

— Не се отдалечавай — предупреди ме тя. — В бойна готовност сме, а след половин час е нарядът.

— Ще се върна дотогава.

Задържах се отсам външните постове и тръгнах да обикалям из лагера. Мъчех се да се съсредоточа върху решението, което трябваше да взема, но никога не ме е бивало много в мисленето за определени неща, тъй че не стигах доникъде и се въртях в кръг; мислите ми кръжаха около преживяното наскоро: боеве, маршове и седене край лагерни огньове. По тези неща също не стигнах до никакви заключения, а после половината час изтече и се върнах при палатката, откъдето взех Елбър, Напър и дебелото си наметало и отидохме на патрул, където ни беше забранено да говорим, и толкова по-добре.

Патрулът мина без инциденти, а моето време — без да стигна до никакви заключения. На другия ден ни събудиха ужасно рано дори за войската и ни наредиха да си преместим бивака на сто разтега към Стената и леко на север, на билото на един хълм. Върт отбеляза:

— Другата възможност, разбира се, е, че не е имало смисъл да вдигаме насипи за позиция, която не са очаквали да държим.

Изглеждаше доста обнадеждена, докато Елбър не подхвърли:

— Тогава защо не се окопаваме тук?

— Може пак да ни преместят. — И се вгледа на север, където явно кипеше оживена дейност, но не можехме да видим каква.

Върт посочи падината вляво и рече:

— Две фаланги копиеносци.

— Което значи?

— Значи, че не браним фланга. Което е добре, ако държиш на дълъг живот.

— Радвам се.

— От друга страна, ако атакуваме, може да ни пуснат срещу техния фланг.

След това закусихме, най-после. Сдъвках два сухара, полях ги с няколко глътки вода и тръгнах към знамето на ротата, където заварих капитана — наблюдаваше с далекоглед врага и си приказваше с Краун. Щом се приближих, ме погледна и каза:

— Да?

— Снощи Мороулан ми зададе един въпрос. Каза да ви предам отговора и вие да му го изпратите.

Изгледа ме намръщено. Явно не беше много доволен, че трябва да става вестоносец на един джерег.

— Е, добре. Какъв е отговорът?

— Предайте му, че съм казал „да“.

Той отвори уста, пак я затвори, кимна рязко и се обърна към Краун.

— Погрижи се лорд Мороулан да получи съобщението.

— Слушам, сър.

Краун отдаде чест и тръгна да търси вестоносец. Капитанът отново се загледа към противника. Отдадох чест — просто ми се дощя — и се върнах при моите хора.