Стивън Бруст - Дракон

— А ако те халосат по главата в някоя от тези битки?

Той затвори очи и килна глава на една страна.

— Хитрееш, а?

— Просто съм любопитен.

Той сви рамене.

— Е, всеки ще умре някога.

— Това съм го чувал. Не ми се струва добра причина да си го търсиш.

— Още сирене?

Приех. След малко при нас дойде някаква жена, непозната. Дортмонд й даде сирене и бренди. Схванах намека и побързах да се разкарам. При палатката ни намерих Напър, който се навъси, сигурно само заради принципа, и рече:

— Няма ли да ходим пак на някоя от твоите експедиции?

— Що, хареса ли ти?

— Да.

— Не знам. Може би. Знаеш ли…

— Какво?

— Чудил ли си се някога за какво е всичко това?

— Кое, войната ли? Защо, ти знаеш ли?

— Да. Донякъде.

— Е, за какво е?

— Форния открадна нещо, на което Мороулан държи.

— Изглежда логично. Трябва да го откраднем обратно, нали?

— Съмнявам се, че ще е толкова просто.

— Сигурно си прав.

Помислих си нещо, но го премълчах, „Пък и това ще сложи край на войната, а на теб няма да ти хареса“. След което си помислих: „Да, това наистина ще сложи край на войната. Може би трябва да го направя“.

„Да бе, шефе. Проста работа“.

„Мда. Но може да се окаже възможно“.

„Как?“

„Ако ни дадат решително сражение, Форния ще е там, а ако Форния е там, значи и мечът ще е там“.

„Ми да. Просто отиваме и го взимаме“.

„Не знам, Лойош. Може пък…“

„Може пък най-после да си докараш смъртта, шефе“.

„Всеки ще умре някога“.

„Ха!“

„А и сигурно ще е по-безопасно, отколкото да стоя в центъра на битката“.

Затапих го — повече не се обади.

Събраха се Дън, Тибс, Върт, Елбър и Раша, насядахме и заслушах разказите им, повечето смешни и не много ласкателни за офицерите, за различни предишни кампании. Раша отново обяви наряда, изкарах го и си легнах.

Беше един от най-приятните дни в живота ми.

На заранта дойде един конен ескадрон и вдигна лагер наблизо; видяхме към нас да се придвижва и още пехота. Познах Алийра — яздеше пъстър кон покрай пешата колона. Зачудих се дали се сеща колко мразят крачещите до нея прахта, която вдига. Устроиха се западно от нас.

С пристигането им нещата бързо се промениха. Нищо драстично, но не можеше да се сбърка. Жестовете станаха по-отсечени, отдаването на чест — по-често, сякаш за да се покаже добра форма пред запасняците. Побратимяване между корпусите нямаше.

Късно следобед се пръсна мълвата, че е пристигнала Сетра Лавоуд — Елбър твърдеше, че я видял лично. Скоро след „вечерята“ до палатката ни дойде някакъв непознат младок, Господар на дракони, и каза да го последвам. Върт ме погледна с любопитство. Свих рамене, прибрах Лойош от поредната му уборка и тръгнахме.

Прекосихме лагера и нагазихме в бивака на мобилизираните. Опитах се да забележа някакви разлики между нашия и техния, но нямаше кой знае какво; освен че бяха повече от текла, отколкото от дракон, разбира се, и че бяха определено доста повече от нас. Но използваха същите походни столчета като нас, а късчетата от разговори, които улавях, като че ли бяха същите, а и израженията им не се различаваха много от тези в нашия лагер. Обяснете си го както искате.

В другия край имаше голяма палатка-павилион и точно натам ме упъти безименният ми придружител. Отметнах платнището и чух гласа на Сетра — покани ме да вляза. Влязох и ми посочиха стол между Мороулан и Алийра — между другото, не беше ужасно удобно място. Сетра и Некромантката седяха срещу мен. Явно бях прекъснал някакъв спор: Алийра се беше запенила и още малко от устата й щяха да захвърчат слюнки; Сетра беше свъсила чело, а Мороулан поглеждаше към братовчедка си все едно че е някаква неидентифицирана твар, случайно попаднала в супата му. Некромантката все едно, че я нямаше — зачудих се за какво ли си мисли и веднага реших, че предпочитам да не знам.

— Е, Влад — каза Мороулан, след като седнах и отпих глътка лошо вино. — Харесва ли ти войнишкият живот?

Свих рамене.

— На Лойош му харесва повече, отколкото на мен.

— Чух, че в ротата ти са го осиновили като талисман.

— И е станал неизлечимо самодоволен.

„Хайде сега, шефе. Не е честно“.

„Истината никога не е честна, Лойош“.

— Казаха ми, че си свършил много добра работа — подхвърли Сетра.

— Да бе. То пък една полза.

— Смятам, че има полза — каза Мороулан.

— Може би. Не знам. Не ми е много ясно как се вмества малката ни рота във всичко, което става.

— Ти спаси живота на много хора в ротата ви.