Стивън Бруст - Дракон

— Ясно. — Помъчих се да формулирам следващия въпрос, но се отказах, защото тя вече се бе досетила.

— Причината да успявам толкова е в това, че обръщам внимание на подробностите. Колкото по-малко подробности пропуснеш, толкова по-голям е шансът ти за успех.

— Добре, това наистина прилича на професионалното убийство. Или така поне съм чувал.

— Не се съмнявам. Това означава винаги да си оставяш отворени врати за отстъпление и за комуникации и винаги да си сигурен, че ще можеш да нахраниш и напоиш бойците си, къде ще се спрат на лагер и какъв терен ще преминават във всеки един момент, и да познаваш характера на офицерите си, кои са техните качества и слабости, и колко значение да придадеш на разузнавателните сведения, и докъде да стигнеш и къде да спреш в една конкретна победа, и как да спасиш колкото може повече при едно поражение, и прочие, и прочие. Подробностите — дребните неща, които водят до мир при твоите условия, а не при условията на врага.

— Водят до мир?

— Мирът е целта на всяка война. Не го ли знаеше?

— Ами…

— Стига, Влад. Докато има мир, не си победил. В смисъл, не си постигнал целите си. От друга страна, струва си да не забравя човек, че докато има мир, също така не си и загубил.

— Никога не съм гледал на войната по този начин.

— Не ти се е налагало.

— Всъщност да.

— Другата причина да успявам, според мен, е това, че съм много агресивна. И репутацията помага, разбира се. Мислят за мен като за велик пълководец, което кара врага да не смее да бъде агресивен, което ме прави велик пълководец. — Изсмя се късо. — Но обичайният ми подход е да дам на противника всички възможности да направи грешка, а после да го накажа. Най-голямата грешка може би е да не си достатъчно агресивен — тази грешка не я допускам никога.

— Агресивна в отбраната?

— Разбира се, Влад. В края на краищата винаги отбраняващият се е този, който започва войната.

— Моля? В такъв случай Форния е този, който започна войната с Мороулан, така ли?

— Естествено. Той беше отбраняващият се и точно затова беше нужно толкова голямо усилие да го принудим да атакува.

Поклатих глава.

— Не разбирам как така отбраняващият се започва войната.

— Не е толкова сложно. Нападащият не иска война. Той иска да завладее. Ако отбраняващият се просто му го позволи, няма да има война.

— Ъъъ… Сетра, струва ми се, че логиката ти нещо е объркана.

— Не е. Противоречи на интуицията, но не е.

Премислих всичко това, припомних си битките, отстъпленията и походите и въздъхнах.

— Убийството е по-лесна работа. Поне така съм чувал.

Тя се усмихна и не ми отговори.

Но както вече казах, това беше чак след месеци. А тогава просто си седях в лагера с всички останали, давах наряд в дневни и нощни патрули, извършвах преходи и мърморех. За този период от живота си мисля като за „дългия поход“, макар да ми е ясно, че изобщо не беше дълъг по ничии мерки, освен по собствените ми. Не знам точно накъде вървяхме — все още си мисля да намеря карта и да проследя маршрута, — но обикновено Източната река се падаше вляво от нас и винаги Източните планини бяха вдясно, и вървяхме все на север; а после, един ден, без никаква явна причина изведнъж обърнахме обратно на юг, почти по собствените си следи. Това като че ли на никой освен на мен не му се стори дразнещо, но аз се ядосах колкото за всички останали. Забележките ми по този повод се приемаха със свивания на рамене и учудени погледи, тъй че престанах да говоря за това.

Климатът общо взето си оставаше сух и студен. Със студа как да е, защото вървенето ме стопляше, но се уверих, че засухата не е чак толкова по-добра от дъжда, защото сега минавахме през район, който от много време не беше виждал дъжд, и щом излезехме на път, което ставаше почти винаги, бойците отпред вдигаха прах, която трябваше да гълтаме през целия ден. Толкова гъста прах, че крачиш напред, нахлупил кепето си до ушите, и се мъчиш да държиш устата си затворена, но не можеш, защото носът ти е запушен. Някои от приятелите ми си бяха покрили устата и носовете с кърпи; и аз го пробвах, но дишането беше още по-трудно и се отказах. От време на време някой спретваше лек ветрец, колкото да ни облекчи за минута-две, но не можехме да продължим цял ден без по-трайна работа с времето, което беше изрично забранено от капитана — щяло да попречи на „стратегическите цели на бригадата“.

Доколкото имаше възбуждащи моменти, идваха главно от набезите на врага, обикновено по кервана на обоза, който се тътреше на няколко мили назад. Научавахме за тях, защото изведнъж ни заповядваха да спрем, да заемем бойни позиции, после да изчакаме и отново да се строим в походна колона и да продължим.