Стивън Бруст - Дракон

„Цокачът“ подаде сигнал „Търкане на лакти“, който означаваше да се строим, и го направихме, под командата на Раша. Връчиха ни по три копия, които забихме в земята пред нас. Раша имаше далекоглед и първата й дума, след като огледа врага, който все още беше много далече, за да го види човек с просто око, беше:

— Конница. — После каза: — Предай за пиконосци. — И след малко: — Не. Остави. Престрояват се.

Тоя път Лойош не ми предложи да се скатая — вероятно не знаеше повече от мен защо предния път останах в строя, но беше решил, че няма полза, а аз бях също толкова решен да остана за този бой.

Раша продължи да оглежда редиците им, като от време на време махаше безцелно с лявата си ръка; предположих, че е някакво заклинание, с което искаше да контрира заклинанията, които врагът можеше да трупа срещу нас.

— Не е конница — каза Върт. — Късмет имаш — и този път няма да се биеш срещу своя вид.

— Това е добре — отвърнах, и то съвсем сериозно.

— И умно при това. Аз не бих пратила коне срещу ровове и насипи.

— А какво би пратила срещу нас?

— Е, във всеки случай не фаланга копиеносци — те не обичат рововете и мразят насипите. Бих казала конна пехота или тежка пехота, като последния път.

— Конна пехота?

— Препускат до рова кучите му синове, слизат и го минават. Могат да се приближат адски бързо, а конете ще ги пазят от копията, щом слязат. Защо питаш? След няколко минути ще разберем.

— Просто да убия времето.

— На мене да убивам ми дай — подхвърли Напър. Очите му блестяха и се беше озъбил. Поклатих глава.

— Май наистина ти харесва, а?

— Да. Както и на теб. Само че не искаш да си го признаеш.

— Конна пехота — обяви Раша.

— Позна — подхвърлих. — Е, и какво правим сега? Мислите ли, че капитанът ще извади нещо хитро от ръкава си?

— Нищо хитро не може да се направи тук, уви. Трябва само да задържим позицията. Сетра може да хвърли нещо по фланговете им, а може би — не. Зависи колко от силите й са включени и, хм, от много неща, които няма откъде да знаем.

Изсумтях.

Краун, в другия край на редицата, извика:

— Приготви се!

Извадих сабята си, прехвърлих я в лявата ръка и дръпнах едно от копията.

— Май наистина трябваше да си вземеш по-тежко оръжие — каза Елбър. Отново изсумтях. Върт подхвърли:

— Тоя път ще имаме късмет, ако ни остане време за две копия, преди да ни връхлетят.

— Да — съгласи се Елбър. Което значеше едно копие за мен.

— Цели се в конете! — извика Раша.

Смешно ми прозвуча: в какво друго можех да се целя? Фронтът им вече се виждаше съвсем ясно; изпъваше се по-дълъг от нашия, значи бяхме обкръжени от двете страни. Но това, естествено, не беше моя грижа. Тоя, дето командваше битката, трябваше да се погрижи да не ни обкръжат, а ако се издънеше, не беше моя грижа.

Моя грижа не беше, но ставаше въпрос за живота ми, нали така. Спомних си какво ми бе казал дядо — да вярвам на офицерите си дори ако не вдъхват доверие. Ръката ми изтръпна от стискането на копието и се постарах да я отпусна.

Не бях свикнал с това. Аналогичните ситуации в дома Джерег просто не бяха аналогични.

„Знаеш ли, Лойош, май не държа много да правя кариера в армията“.

Отговорът, който се канеше да ми избълва, се замъгли от нечия намеса в главата ми. Цяла минута ми отне, докато се сетя какво е, после разбрах, че е Крейгар, избрал точно този момент да се свърже с мен.

„Какво има, Крейгар?“

„Не че е толкова важно, Влад, но…“

„Зарежи го тогава, в името на Вийра. Малко съм зает в момента“.

„Ясно. Ще се свържа след малко“.

Погледнах отново напред. Срещу нас връхлитаха коне. Раша извика:

— Приготви копията!

Всички се приготвихме за мятане; аз се приготвих да изчакам, докато получа поне някакъв малък шанс да улуча нещо. Чудех се някак разсеяно дали този път ще мога да проследя траекторията на копието си, след като излети от ръката ми. Чудех се дали…

— Хвърляй! — извика Раша и небето отново потъмня.

Изчаках миг, после метнах копието, моментално забравих, че искам да видя къде ще стигне, и прехвърлих сабята в дясната си ръка.

Чуха се писъци, а някой зарева с цяло гърло:

— Магия! Пази се!

Пуснах Маготрепача да падне в ръката ми и забелязах, че ужасно много коне се гърчат по земята. Отначало помислих, че някой е опънал жица, след това осъзнах, че са нападали от копията, и се зачудих защо сам не се сетих да опъна жица или някой друг поне да се беше сетил, а после някакъв тип изпълзя от рова точно под мен, тъй че забих сабята в шията му и го върнах долу.