Стивън Бруст - Дракон

Имаше викове и писъци, и трясък на мечове, но всичко се сля сякаш в безшумен шум и помня, че ме обзе илюзията, че съм в собствената си вселена, без никакви посоки освен напред; всичко от двете ми страни беше проблем на някой друг. Беше странно и също така странно беше с колко време разполагах да мисля, да наблюдавам, да съставям планове и да действам. Някой залитна, изваден от равновесие, сякаш нещо го бутна отзад, и помня, че успях да избера целта си, да я изчакам да ми влезе в обсег и да я поразя. После се появи някаква ръка и я посякох, а след това прихванах с Маготрепача някакво заклинание, не знам как го бях засякъл. После ми излязоха двама наведнъж и единия го пернах хубаво със сабята през краката, а другият замахна към мен. Измъкнах се странично, като задържах сабята под остър ъгъл — помня дори, че пресметнах ъгъла, за да не се счупи — и след като отклоних удара, намушках противника си в корема. Той залитна напред, тъй че пуснах една кама в ръката си от левия ръкав, забих я в гърлото му, докато падаше по гръб, и си прибрах Маготрепача от гърдите му, където беше паднал.

Обърсах чело и Маготрепача се повлече пред очите ми. Златните му брънки вече бяха малки — не се съмнявах, че това означава нещо. Зачаках следващия да се опита да се промуши покрай мен, но следващ нямаше — атаката беше приключила.

Стоях като дърво и се оглеждах за рани, докато Лойош не каза: „Отпусни, шефе. Нямаш и драскотина“.

„Добре“.

После потърсих с очи приятелите си по палатка. Върт беше паднала на колене, дишаше тежко, но не забелязах да й тече кръв. Напър се беше подпрял с една ръка на насипа, в другата държеше меча си и се беше вторачил в отстъпващите врагове. Останах с впечатлението, че му се ще да се върнат. Елбър седеше на земята ухилен, клатеше глава и беше стиснал лявата си ръка с дясната. Видя, че го гледам, и измърмори, но не сърдито, а по-скоро все едно, че обсъждаше времето.

— Кучи син! Изкълчи ми рамото.

— Следващия път — обади се задъхано Върт — гледай да ги посечеш, вместо да ги мяташ насам-натам. Така няма да бързат много да изпълзят отново.

— Ще го имам предвид — отвърна той.

Погледнах я въпросително, но не ми предложиха подробности. След малко пристигна хирургът. Отдалечих се, защото не обичам да гледам хирурзи, лекари и знахари, чиято работа е да развалят онова, в чието правене съм толкова добър.

Някъде по това време дойде и Раша и нареди на онези от нас, които нямахме нужда от грижите на хирурга, да приберем копията и да гледаме да са здрави, което е по-скоро затъпяващо, отколкото отпускащо след бой.

Изглежда, не бяхме най-закъсалите в сражението — на някои места касапницата се бе оказала много по-жестока, а горе кръжаха джереги — нормални на ръст. Понякога някой се спускаше много близо и го замерваха било с камък, било с копие.

„Лойош, защо толкова мразят джерегите, а тебе толкова те обичат?“

„Сигурно заради характера ми, шефе!“

„Мда. Това трябва да е“.

Докато се върна, труповете бяха струпани грижливо, тежко пострадалите ги нямаше, а за леко пострадалите общо взето се бяха погрижили. Напър беше надвил бойната си ярост и отново приличаше на себе си.

— Трябва да нападнем — каза той кисело.

— Добра идея — отвърна му Върт. — Превъзхождат ни само три към две.

— Все едно — измърмори Напър.

— И да изоставим защитата си? Само заради нея оцеляхме.

— Все едно.

— А може да хвърлят срещу нас и фаланга копиеносци.

— Хм. Това — да.

— Какво е фаланга копиеносци? — попитах.

— Част, предназначена специално да ликвидира части като нашата.

— О!

— Представи си здрава стена от много големи щитове, с редици стърчащи от тях копия, а тези зад тях, които дори не са изложени на опасност, бутат предните към теб.

— Ясно. Е, не съвсем, но не съм убеден, че искам да го видя на живо.

— Била съм се с такава фаланга. Не е голямо удоволствие. Сигурно нямаше да съм тук, ако не бяхме получили помощ.

— Каква помощ?

— Не обичат да ги удрят по фланга, когато се бият във фронт. Особено когато е тежка конница.

— Имаме ли тежка конница?

— Сигурно. Все пак бих я пропуснала тази битка.

— Добре. Няма да я поръчвам тогава.

— Благодаря. Което ми напомни нещо. Онази работа снощи…

— Какво по-точно?

— Ти да не си…

Усилието да се измъкна от поредния въпрос ми беше спестено от барабана, който отново ни нареди да се строим за отбрана.

— Пак идват — каза Раша.

— Мамка им!

Напър се надигна и тръгна към насипа, с блеснали очи.