Стивън Бруст - Дракон

След това един ден рязко завихме с гръб към реката и поехме към планините. Тогава чак започнах да изпитвам усещане за нещо спешно, или цел беше може би по-точната дума, но не знам от какво произлизаше. Изкачвахме се все по-високо и ставаше все по-студено, а Източните планини се извисяваха около нас все по-големи. Един определен връх като че ли беше крайната ни цел — много висок ръждивочервен връх, по който сякаш нямаше никаква растителност. Една вечер, преди да се стъмни съвсем, спряхме на няколко мили от него и видях колко е стръмен — като че ли се издигаше вертикално направо от земята и се губеше в небесната пелена.

Смешното беше, че го разпознах едва на другия ден, когато след двучасов преход стигнахме до подножието му и Лойош се сви под наметалото ми и изписука жално, а аз се огледах и казах:

— Проклет да съм!

— Тогава се пази да не те убият — подхвърли Върт. — Сега пък какво има?

— Знам къде сме.

— Браво. И къде сме?

— Онази скала там е Гробницата на Барит.

Тя кимна и се огледа: няколко разпръснати хълма, на югозапад плоска равнина, покрита с камъни и ниска трева, а зад нея — висок хълм. Изведнъж си представих воини на всички тези хълмове и други, връхлитащи през равнината.

— Много хубав терен за битка — каза Върт.

Само допреди няколко кратки минути приближаващата се битка беше ужасяваща. Сега вече беше и шумна. Изпитвах ужасно усещане за спешност, по-точно, че трябва веднага да направя нещо, но само си стоях, както и Форния. С което постигнах едно — дадох си време да помисля. Какво постигаше Форния, като не правеше нищо? Защо позволяваше на мен, врага, да си стоя пред него ей така?

И той ли отлагаше? Ако да, защо? Единственото, което можеше да иска, беше битката да се приближи към него, а това какво щеше да му донесе! Цял свят бях готов да дам, за да разбера какво се върти в ума му. Искаше ми се да…

Проверих бързо. Да, телепортна преграда наистина имаше. Но все пак може би…

Време. Трябваше ми време. Трябваше ми време, за да разбера защо на Форния му трябва време. Е, добре, може би беше готов да ми го даде.

— Какво ще направиш, като дойдат тук? — подхвърлих.

— Ще видиш.

— Очакваш ли, че ще стоя тук и ще чакам?

— Твоя работа.

„Крейгар!“

„Влад?“

„Крейгар, трябва ми Деймар. Веднага“.

„Деймар ли?“

„Веднага!“

„Ъъъ… как да…?“

„Давам ти координатите, предаваш ги на Деймар и го предупреждаваш, че има телепортна преграда“.

„Как може да мине през телепортна преграда?“

„Проклет да съм, ако знам. Но той каза, че…“

„Да, може и да успее. Разбирам, че е спешно“.

„Може и така да се каже, да“.

„Ще видя какво мога да направя“.

„Побързай“.

Да. Деймар. Той може би щеше да ми помогне. Не се радвах кой знае колко, че го виках — това, което бе направил при последната ни среща, не беше никак забавно. Стана преди… Какво?! Само преди две недели? Или по-малко? Невъзможно. През това време се бих в три сражения, обиколих в поход половината свят през дъжд, кал и прах и дойдох тук, точно на това място — при Стената при Гробницата на Барит.

Отначало нищо не показваше, че спирането ни тук е с нещо по-различно от другите ни временни спирания, освен очевидния факт, че бяхме спрели рано през деня. Но нямаше никаква припряност с вдигане на отбранителни съоръжения, нито някакъв признак, че трябва да задържим позицията срещу вражеска атака. По-късно разбрах, че е станало, защото според първоначалния план е трябвало да бъдем част от масирана атака срещу част от армията на Форния, но това се променило, след като Сетра в последната минута разбрала как Форния е развърнал силите си.

„Развърнал“. Военна дума. Научих я от Сетра. Трябва да я пробутам някой път на Крейгар, просто за да видя реакцията му.

Върт и Елбър ровеха дупка за огнището, а двамата с Напър вдигахме палатката.

— Няма дърва — каза Елбър.

— И какво? Ще мръзнем ли сега? — попитах.

Не ми обърнаха внимание. Върт каза:

— Фургоните трябва да дойдат до час-два.

Погледнах Напър.

— Въглища — обясни той.

Почувствах се тъпо и замълчах.

Минахме през ритуалите с вдигането на лагера, но непрекъснато поглеждах към върха, който се издигаше и се губеше в пепелявото небе. Понякога от висините се спускаха гигантски джереги и Лойош се свиваше под наметалото ми. Стената бе посветена на паметта на Барит и докато съществуваше, щеше да напомня за него, щом човек я види или дори само я спомене. Спомних си за срещата ни. Дали някой тепърва щеше да спомене Стената? Щеше ли да го интересува? Изглеждаше срамно, да не кажа иронично, че няма да знае, че на паметта му е посветен такъв грандиозен монумент.