Стивън Бруст - Дракон

От друга страна, не ми беше допаднал особено.

След три часа огънят вече гореше и водата в казана кипваше. Елбър забърка нещо, което нарече „войнишка яхния“ — включваше много натрошени във вряла вода сухари с всичко останало от порционите ни и щеше да е отвратително, ако не беше добавил малко босилек, меласа, гъби и люто орехче, което извади не знам откъде, и гозбата си беше съвсем добра: цял ден му пяхме възхвали.

Патрула си го отбихме рано вечерта, тъй че можехме да поспим добре, а патрулният наряд не показваше, че врагът е наблизо. На другия ден няколко души от ротата очертаха игрално поле, навиха въже около един кръгъл камък за топка и завъртяха една хубава игра, а ние стояхме наоколо, ревяхме окуражително и сипехме псувни. Раните бяха не толкова тежки като при бой, но достатъчно лоши, та Краун да ни се развика и ротният лекар да ни запсува. Аз обаче твърдо реших да не влизам в честен бой с Дортмонд. Все едно де, нямах намерение да влизам в честен бой с никого. Като се стъмни, хвърлихме и камъчетата Сянг, а един извади тръстикова флейта, цяла тайфа около него подхвана мръсни песни, а Елбър отново спретна „войнишка яхния“.

После намерих Раша, Върт, Дън и Елбър — стояха и гледаха хълмовете отвъд равното поле.

— Там ще е — говореше Раша. — Ще се развърнат между онези хълмове, Дориан и Смоукър, ще ги овладеят и ще ни задържат оттам.

— Ако се бием тук — уточни Елбър.

— Е, да — каза Раша. — Но сержантът с нищо не показва, че ще ходим някъде.

— Мисля, че ще е тук — каза Върт. — Само дето не разбирам защо ние не заехме позиции на хълмовете.

— Ти си експертът — каза Раша. — Какво мислиш?

— Мисля, че единственото, което може да задържи алчните ръчички на капитана от онези хълмове, са заповеди отгоре.

— Правилно.

— Чула ли си за това? — намеси се Дън. — Имаме ли изрични заповеди за тях?

— Само слух, но точно това чух.

— Но защо?

Раша погледна Върт и тя кимна и каза:

— За да ги предизвикаме за атака. По същата причина не вдигнахме насипи. Сетра иска да ни атакуват и го прави колкото може по-съблазняващо.

— А те ще се хванат ли? — попитах.

— Не е въпросът дали ще се хванат. Ще разберат как сме се разположили. Щом им предлагаме благоприятни условия за бой, ще го приемат.

— Но тогава условията няма да са благоприятни за нас.

— Не е толкова просто — каза Върт.

— Е, не се опитвай да ми обясняваш.

Отдалечих се. Денят бе твърде хубав, за да мисля за боеве. Покрай стръмнината духаше вятър и носеше хладен въздух, но все още не беше студено и беше сухо, и дори не беше ужасно прашно. Спрях се при Дортмонд, пак седнал в стола си, изпънал крака и запалил лулата. Той отвори едно око и избоботи:

— А, източнякът, който се бие като дракон. Вино?

— С удоволствие.

Той извади красиво резбован дървен бокал от платнената торба до краката си, вдигна бутилката и ми я подаде. Опитах. Не беше вино — беше бренди: още по-добре, мен ако питаха.

— За войнишкия живот — каза Дортмонд.

Не държах да пия точно за това, но да пия държах, тъй че вдигнах чашата, отпих и попитах:

— Как го намираш това?

— Интендантът е мой човек, а и на някои снабдители съм правил разни услуги. Винаги ще се намери малко свободно място в обоза.

Отпих пак. Лойош, който прехвърчаше наоколо и събираше трохи храна, дойде и кацна на рамото ми. Дортмонд го изгледа. Попитах го:

— И ти ли вярваш, че носи късмет?

— Ами да. Защо не? През цялата кампания имахме късмет, нали?

— Тъй ли?

— Добре де, не си ли жив?

— Не съм проверявал напоследък.

Той се въздържа от неизбежните остроумия и ми наля още бренди, като пак го нарече „вино“.

— Според мен в тая кампания общо взето ни върви. — Бръкна отново в торбата, извади самун хляб и голяма буца сирене, отчупи и от двете и ми подаде парчетата. Сиренето беше сиво и кораво, много солено и добро. Хлябът беше клисав, но не плесенясал и много, много по-вкусен от сухарите. Той отчупи още една бучка сирене, вдигна я и Лойош литна и я взе с нокът. Държеше я деликатно, докато се хранеше. Гледах го как яде: клъвне, сдъвче, преглътне, избърше си устата с крило. Беше доста по-цивилизован от мен.

— Късмет — каза Дортмонд.

„Прилошава ми, Лойош“.

„Сиренцето е добро, шефе“.

— Е, а ти какво ще правиш, като свърши кампанията? — попитах.

— Аз ли? — учуди се Дортмонд. — Ще ида да се бия в друга.

— Но защо, по дяволите?

— Защото ми харесва.

— Не търсиш ли повишение?

— Не. Добре си ми е така.