Стивън Бруст - Дракон

„Имаш пълното ми съчувствие. Какво искаше?“

„Един тип иска да отвори нова игра на наша територия“.

„Тип ли? Кой е?“

„Не го познаваш. Джерег, дребна риба. Готов е да ни пуска обичайния дял и е готов сам да си осигури гарда, но не знам дали няма да станат много игрите в района“.

„Това беше преди. Какво направи?“

„Казах му да действа“.

„И?“

„Всичко е наред засега“.

„Хубаво. Нещо друго?“

„Не. Всичко е кротко“.

„Да можех и аз да кажа същото“.

„О?“

„Тук се заформя голяма битка“.

„Надявам се, че стоиш настрана от битките“.

„Не точно“.

„Какво? Биеш ли се? В строя?“

„Не мога винаги да се измъквам“.

„Направи нещо по-забележително и може да те повишат в ефрейтор“.

„Шегите ги остави за Лойош, Крейгар. Той е по-добър“.

„Ясно, Влад. Нещо друго?“

„Не. Ще поговорим по-късно“.

Загледах се отново към трупащите се вражески сили. Изведнъж ми хрумна, че ако Крейгар беше направил нещо забележително, никой нямаше да забележи. Това може би обясняваше някои неща, за които така и не съм го питал. Обяснение, не по-лошо от всяко друго.

Усетих, че Напър ме гледа. Май не винаги успявам да скрия, когато си говоря с някой психически.

„Ако не мърдаше устни, шефе…“

„Млъкни, Лойош“.

— Е? — каза Напър. — Получихме ли работа?

Поклатих глава и продължих да гледам трупащия се враг. Вече на повечето хълмове се вееха знамена, включително и на тези, които според Върт трябваше да завземем, стига да стигнем до тях.

Някой мина по редицата и раздаде сухари и сирене. Сдъвках няколко сухара, изядох сиренето и пих вода. Обърнах се към Напър да го питам защо толкова напира да го убият и тогава барабанът заби отново — пак непознат за мене сигнал. Разбрах обаче, че няма да ми хареса, защото Напър се ухили широко.

— Какво означава? — попитах.

— „Време да си жив“. Означава да се строим за атака.

— „Време да си жив“. Нечия представа за ирония ли е това?

Не ми отговори.

Раша дойде и ни строи както й харесва — лакът до лакът, едва имаше място да мръднеш. Осъзнах, че за първи път взимам участие в атака; досега всичко, което бях правил, бе да стоя на място и да преча на врага да ни надвие — ако се съдеше по успеха ни, не държах да бъда от другата страна. Напър беше вляво от мен, Елбър — вдясно.

Капитанът се появи пред редицата ни, яхнал черен кон, който изглеждаше много малък за него; стъпалата му не стигаха до земята, но имах чувството, че ако изпружи малко крака, ще стигнат. Ефектът беше леко комичен. Заговори ни с висок глас и се чуваше лесно, макар че не викаше чак.

— Ще атакуваме лека пехота, почти като нас — заяви той. — Нямат нито насипи, нито окопи, а броят им е значително по-малък от нашия. Както виждате обаче, ще атакуваме нагоре по хълма. Тръгваме в бърз марш, последните сто разтега — бегом. Взимаме хълма и го държим, докато не дойде подкрепление. — Никой не изтъкна факта, че предния ден можехме да си го вземем като на разходка и да си забием знамето.

Той продължи:

— Очаквам да поддържате строя, докато стигнем до фронта им. Ще имаме допълнителна подкрепа от магьосническия корпус, главно защита. Ако държим редиците стегнати и ударим бързо, не очаквам трудности. Това е всичко. Слушайте отдельонните си.

Подкара към другия край на редицата и извади меча си. Функционален меч — може би щеше да го използва. Не помнех да съм го виждал да влиза в бой досега. Но пък може би го бях пропуснал.

Краун застана по средата, малко пред нас. Той също си беше извадил меча. Пулсът ми се учести. Попитах Върт:

— Имат ли копия?

— Вероятно. Почти сигурно. — После ме изгледа. — Копията притесняват ли те?

— Изобщо не. Изгарям от нетърпение да хвана някое със зъби.

— Точно това ни трябва — боен дух.

Реших, че си прави майтап, но не можех да съм сигурен. Краун даде сигнал и знамето тръгна напред. Ние — след него.

— Войната — обясни ми веднъж Сетра Лавоуд — се състои от пропуснати възможности, редуващи се с измъквания на косъм, и обикновено свършва, когато някой някъде не успее да направи своевременна грешка.

Ако тази беседа с нея я бях провел преди Стената при Гробницата на Барит, може би щеше да ми помогне. Или — не знам — може би щеше да ми навреди. Във всеки случай нямаше да се изненадам толкова от това, което стана.

Крачехме право напред срещу неподвижното множество войници. Те стояха рамо до рамо някъде по средата на склона. Склонът между другото беше дълъг и полегат, измамно полегат. Изглеждаше възможно да го пробягаш чак до вражеската позиция, без изобщо да се задъхаш. Оказа се обаче, че случаят не е такъв. Вече дишах тежко, преди да преминем в бегом, Върт и Елбър също. Продължавахме да се приближаваме и продължавах да се чудя как се очаква от мен да се бия в това състояние. А в същото време хем бях настръхнал от ужас, хем горях от нетърпение да чуя сигнала за атака.