Стивън Бруст - Дракон

Тримата назначени да ни вардят не решиха, че е много смешно, но и не взеха репликите ми за толкова подозрителни, че да ни съсекат.

— Оръжията ви — каза единият.

„Деймар, можеш ли да пробиеш преградата и да ни измъкнеш?“

„Не — обясни той добродушно. — Усилили са я, след като пробих“.

„Жалко“.

„Ако имам на разположение половин час…“

Все едно че молеше за половин година.

„Добре, ще те уведомя“.

— Оръжията — повтори воинът. — Веднага.

— Какъв е планът, Влад? — каза Напър толкова високо, че да го чуят всички.

— Добрата новина е, че преговаряме — отвърнах. — Лошата е, че се предадох.

— Какво?!

— От друга страна, ако се кани да ни убие, ще трябва да заявя, че предаването се отменя. Междувременно ще е най-добре да си дадеш меча на този мил човек. И аз бих го направил, но нямам меч.

— Внимателно — добави телохранителят. — Разкопчай колана и го пусни.

Много як изглеждаше. Както и другите. Нямаше да ми хареса, ако Напър рискува срещу тримата. Единият беше между нас и Форния, другите двама — отстрани. Напър започна да се подчинява, много бавно.

„Не знаеш какво правят, нали, Деймар?“

„Не — каза Деймар. — Той ме блокира“. Прозвуча обидено.

Някъде из групата някой изрева заповеди, заизваждаха се мечове. Затаих дъх, отново изпаднал в ужас, но почетната гвардия и магьосниците се обърнаха към приближаващия се бой. За миг получих пролука да закова Форния, но я загубих, преди да мога да посегна, дори да бях склонен към това.

Нещо много странно и нереално имаше в цялата работа и и до днес се е запечатало в паметта ми. Стоях там, с Деймар от едната ми страна и Напър от другата, с цялата война или поне най-критичната й част връхлитаща към мен, с Форния посред почетната си гвардия и магьосниците, с гръб към нас, все едно че изведнъж бяхме престанали да бъдем част от неговия свят и определено не бяхме заплаха за тях.

Е да де, не бяхме заплаха за тях.

Знаех какво прави Форния, знаех защо го прави, знаех докъде ще доведе; и нищо не можех да направя по въпроса.

Играчите на камъчета понякога ги обзема същото отчаяние — когато най-добрите им хвърляния се провалят, а на противниците им непрекъснато им върви. Виждал съм го, случвало се и на мен. Започваш просто да ги хвърляш, даже плоските, както падне, все едно че се самонаказваш заради лошия си късмет, като играеш лошо. В този момент се чувствах точно така.

Играех ли лошо от отчаяние, или вече получавах шанса, който ми трябваше, след като битката вече кънтеше толкова близо и всички ни бяха обърнали гръб?

Шурикена го метнах в гърлото на мъжа пред нас, оня, дето беше заплашил Напър, после вкарах нож в гърлото на този отляво; чух как Напър извади меча си и докато се обърна, третият ни пазач беше мъртъв, а Напър довършваше тоя, с когото бях започнал. Забелязах с крайчеца на окото си, че Деймар се е облещил.

Още по-хубавото беше, че нито Форния, нито групата му забелязаха нещо.

— Какъв е планът? — попита Напър.

Това почти ме накара да се разсмея. Едно демонче в главата ми искаше да отвърна: „Избиваме ги всички“, но устоях на изкушението.

„Шефе, тази ситуация не ти ли изглежда малко абсурдна?“

„Абсурдна ли? Ами, покрай всичко друго, май да“.

После групата на Мороулан стигна до почетната гвардия на Форния и играта загрубя.

Видях Алийра, вече слязла от коня, застанала до Мороулан; около тях имаше още няколко, непознати за мен, а зад тях — тя пък откъде се взе, не знам — беше Сетра Лавоуд, на кон, стиснала оръжие, за което знаех, че е Ледоплам. Всички тръгнаха право към Форния, който изчакваше с търпението на комарджия, току-що заложил всичко на едно хвърляне, комарджия, който знае, че след като монетите вече се въртят, не може да направи нищо повече освен да чака и да види на коя страна ще паднат.

Погледнато така, задачата ми беше проста: само протягам ръка и свивам монетите, преди да са спрели да се въртят. И успявам някак да се измъкна, без да ми отрежат ръката.

Виж, това беше мисъл.

Добре. Имах си мисъл. Трябваше само да съчетая мисъл с възможност и да получа нещо друго: шанс.

Опитах се да се свържа с Мороулан, но или не го познавах много добре, или той се беше съсредоточил изцяло в клането, или и двете. Вероятно и двете. Алийра познавах още по-малко, но си струваше да се опита…

И точно в този момент почетната гвардия на Форния заотстъпва, притисната от атаката на Мороулан — по-точно от останките на източняшката конница, избутана към почетната гвардия на Форния — поради което и тримата трябваше да се изнижем, за да не ни стъпчат.