Стивън Бруст - Дракон

Отново увих Маготрепача на лявата си китка, вдигнах меча на Напър, както се беше забил в земята, нищо, че беше твърде тежък за мен, и продължих натам, където бях видял Мороулан. Надявах се, че мога да разчитам на сетивата на Лойош и че Форния няма да се появи зад гърба ми.

Но не, точно сега Форния не беше тръгнал към мен, беше тръгнал срещу Мороулан. А Мороулан, изглежда, беше доволен от това. Застанали бяха един срещу друг на едно петно, което благоразумните хора наоколо бяха разчистили, обикаляха в кръг, и двамата явно очаровани от срещата. Зад Мороулан зърнах Алийра и други двама офицери, непознати, и те също изглеждаха доста доволни от хода на нещата.

Всъщност всички бяха доволни и щастливи, освен мен, а и аз сигурно нямаше да имам нищо против, ако не знаех какво е намислил Форния. Фактът, че бях убил Ори, определено объркваше част от плана му, но той с радост щеше да се задоволи с останалото, вярвайки, предполагам, че ще намери начин да се измъкне, когато всичко приключи. Или може би не му пукаше дали ще се измъкне — беше дракон, в края на краищата.

„Няма измъкване, Лойош“.

„Но…“

„Знам. Но мразя да позволявам на разни гадни типове да се измъкват. Обижда ме, когато си мислят, че ми водят с едно отгоре. Въпрос на гордост“.

„Много дълго се замота с дракони“.

„Лейтенант Лойош — Първи джерегски убийци — В атака!“

„Добре де“.

Не беше толкова атака, колкото шляене, но все пак я направих, почти без план и без много мислене, толкова чисто, колкото всяко друго убийство, което съм правил някога, а при тези обстоятелства това не беше малко. Направих сметките си по време на шестте крачки, които ни разделяха: все още не исках да го убивам и не исках да се приближавам до проклетото оръжие толкова, че да ме одраска, ако той се сгърчи в спазъм. Но не можех да му позволя да се бие с Мороулан с това оръжие. Държах големия тежък меч на Напър с две ръце. Съжалявах, че нямах малко повече време да свикна с него.

Пристъпих точно зад Форния и Мороулан ме забеляза. Той сигурно не знае как стана или може би си мисли, че е бил просто изцяло съсредоточен върху Форния. Но физиономията му го предупреди, той направи стъпка назад и започна да се обръща, и когато се завъртя наполовина, замахнах с меча на Напър в дъга, каквото никой източняшки фехтовач никога не би направил, и вложих в това всичко от себе си. Знаех, че ако не улуча, съм мъртъв, че и по-лошо, и че ударът сигурно ще ми отнеме всичката сила.

Ударих го малко над китките и внезапният му писък бе истинска радост за ушите ми. Силата на удара заби оръжието ми в земята, но все едно, с него бях приключил. Преди да мога да помисля какво правя — защото, уверявам ви, мисленето изобщо нямаше да ми помогне — вдигнах големия моргантски меч и без да обръщам внимание на ръцете, които още го стискаха здраво, го подхвърлих общо взето към Мороулан, но не точно към него — знаех, че може да го приеме погрешно.

Форния изхлипа.

Почетната му гвардия запристъпва към мен и тогава направих нещо, което исках да направя от няколко недели: завъртях се и побягнах.

Планът ми в този момент беше да бягам колкото може по-бързо и колкото може по-далече, докато не стигна Адриланка, а ако случайно сбъркам посоката, ами какво, най-много щях да направя някоя обиколка — казват, че светът бил кръгъл в края на краищата.

Докато драсках, видях, че някой се наведе и вдигна моргантското оръжие, което бе държал Форния — дори не забелязах коя страна го прибра, — и това ми даде още едно основание да бягам. Идвам, Адриланка!

Всъщност не стигнах толкова далече — спрях след петдесетина стъпки. Командата „Стой!“ беше толкова рязка и, ами командна, че се улових, че съм я изпълнил още преди да съм помислил за това. Обърнах се и видях пред себе си Сетра Лавоуд, яхнала кон, който с моя опит с конете, мога да ви уверя, беше много черен и много голям. Конят погледна Лойош, тръсна глава и изсумтя, както беше направил Мороулан по един-два повода. Лойош не го удостои с отговор.

— Какво правите, войник? — попита Сестра.

— Ъъъ… Мисля, че ме бъркате с някого.

— Съмнявам се. Във всеки случай вече няма причина да се бяга; битката почти приключи.

Погледнах натам, откъдето бях дошъл току-що, после отново погледнах Сетра и попитах:

— Шегуваш се, нали?

— Не се шегувам. Твоята част прогони врага от хълма и го притисна чак до Стената. Тук Форния трябваше да вкара резервите си, само че точно в този момент беше много зает и не можа. Освен това Мороулан ми съобщава, че Форния вече бездруго е умрял, а ние сме си взели оръжието, което причини цялото главоболие, тъй че вече няма за какво да се бием. Очаквам пълна капитулация в следващите няколко минути, стига да успеят да намерят някой с достатъчен авторитет, за да ни се предадат.