Стивън Бруст - Дракон

Изгледах я отново.

— Щом казваш.

Явно я досмеша.

— Свърши се, Влад. Повярвай ми. Това съм го правила и преди. Трябваше да избягаш по-рано, когато щеше да ти свърши някаква работа.

— Знам, знам.

— Сега по-добре почакай тук, с мен.

— Няма ли да ме пратиш обратно на бой като наказание за дезертьорство?

— Наказанието за дезертьорство е обезглавяване. Изпращането на бой е награда.

— Това го каза сериозно, нали?

Тя ме погледна сериозно за миг и кимна.

— Да.

Права беше обаче. Нямам предвид пращането ми на бой, а това, че всичко общо взето беше приключило. Само за половин час боевете бяха спрели, навсякъде се въргаляха знамена, а Сетра, Алийра и Мороулан отидоха да преговарят с доскорошните си врагове. Войната беше свършила. Ако исках, можех да се самоубедя, че аз съм допринесъл най-много за спечелването й. Бих предпочел изобщо да забравя за нея, но това беше по-трудно.

По някое време спретнахме лагер на хълма, където преди малко се бихме с Форния, магьосниците му и почетната му гвардия. Повечето гвардейци бяха изпопадали от Чернопрът и меча на Кийрон (действията на Алийра в битката се обсъждаха оживено, но аз лично не я видях много). Седях встрани от цялата дейност, но после Върт ме намери. Имаше си новичък белег на лицето и забележимо куцукаше.

— А, здрасти. Значи драсна все пак, а? — Прозвуча повече заядливо, не враждебно.

— Ами да. Драснах.

— Чух за това. Голямо представление.

— Благодаря.

— И за Напър чух. Тази вечер ще му правим траурна служба. Двамата с Елбър искаме да ни помогнеш да го помажем.

— Какъв е смисълът? Нищо не е останало за Портата на смъртта.

— Мисля, че знаеш какъв в смисълът.

Вдишах дълбоко и кимнах.

— Добре. Ще дойда.

Тя си тръгна. След малко дойде Раша.

— Браво, войник.

— Благодаря.

— Предавам ти също поздравления от Краун и от капитана.

— Предай им, че благодаря.

Понечи да каже още нещо, но отдаде чест отсечено и си продължи по пътя. Малко след това Сетра дойде пак и ми каза:

— Трябва да знаеш, че Кропър те препоръча за медала „Драконовата глава“. Отказах от твое име, с благодарности, но реших, че трябва да го знаеш.

— Благодаря. И благодаря.

Откъде ме познаваше толкова добре? Предполагам, че е част от това да си генерал или може би — да си Сетра Лавоуд. Знаех, че след няколко дни или недели идеята да ме предложи за медал воин дракон щеше да звучи много смешно, но точно сега една церемония щеше да е пълна досада. Тази вечер раздаваха много медали и не държах особено да вися там и да гледам, още по-малко да участвам. Исках само да се прибера у дома.

— Напър ще получи ли? — попитах.

— Да.

— Добре.

Отиде си, а след малко дойде Алийра и застана над мен. Изгледах я отдолу и извърнах очи. След като не проговори и мълчанието взе да става неловко, казах:

— Разбрах, че днес си убила много народ. Моите поздравления. Мороулан взе ли си оръжието?

— Не.

Погледнах я.

— Не? Какво стана с него?

— Беше вдигнато от един офицер — жена, — в чиито крака го хвърли ти. Тя претендира за него като плячка от бойното поле. Трудно е да се възрази.

— О!

— Мороулан се чуди защо се намеси.

— Форния имаше план и исках да го спра. Освен това му казах, че ще го взема това проклето нещо.

— Мороулан нямаше ли все едно да спре плана на Форния?

— Не, беше почнал да помага на Форния да го изпълни.

— Не разбирам.

— Както обичаше да казва Напър — все едно.

— Все едно? Е, добре. Но ми кажи: сега разбираш ли ни малко по-добре, отколкото когато се включи?

— Не.

— Мисля, че ни разбираш.

Не отговорих и след малко тя си тръгна. Добре поне, че не ми отдаде чест.

По-късно същата вечер намерих ротата на Кропър и помогнах да помажем телата за Портата на смъртта. Имаше трийсет и четири мъртви и много повече в различни фази на съвземане. Дън беше сред мъртвите, паднал с ротното знаме, точно както искаше. Имах ужасното чувство, че някои от ротата му завиждат. Никой естествено не завиждаше на Напър. И съвсем безсмислено с Върт и Елбър натъркахме масло по тялото му, за да си остане цяло, когато падне от Пропадите, където след време щеше бездруго да изгние. После дойде траурната церемония, връчването на медалите, а после приключихме — и обратно по палатките.

Тримата с Върт и Елбър поседяхме, загледани в догарящия огън. Казах на Върт:

— Ти си получи каквото искаше, нали?

— Да. Ти също.

— Да. Аз също.

— Струваше ли си?

— Да. Едва-едва, но да.