Стивън Бруст - Дракон

— Добре — каза Мороулан.

— Нашият символ за живота, разбирате ли, е изразен във фразата…

— Моля ви — каза Мороулан.

Сериолът го погледна.

— Да?

— Какво — или кой — е петият?

— Петият изобщо не е тук. Но твоят приятел от Стария народ би трябвало да знае.

„Ти ли трябва да знаеш, шефе?“

„Старият народ?“

— Откъде да знам? — казах аз. — Старият народ?

Сериолът издаде ръмжащ звук, в който бяха скрити някакви думи. Мороулан ги изрови и каза:

— Не съм сигурен какво означава това. „Народ от невидимите светлини?“

— Малки невидими светлини.

— Аха — намесих се аз. — Е, щом не може да се видят, предполагам, че няма значение колко са големи. — И добавих: — Но вие говорите за Маготрепача, нали?

— Така ли го наричате? — Отново издаде оня звук, дето приличаше на смях.

— А вие как бихте го нарекли?

— Маготрепач — повтори той. — Името си е добро като всяко друго, засега.

— Искате да кажете, че държа Велико оръжие?

— Не, не държиш. Все още не.

— Все още — повторих. Пуснах Маготрепача, който държах навит около лявата си китка, да падне в ръката ми. Огледах го. Стори ми се малко по-къс от последния път, когато го бях погледнал, а брънките сякаш бяха станали по-малки. — Все още?

— Някой ден ще съществува оръжие… — Сериолът замълча и устните му замърдаха беззвучно. После продължи: — Някой ден ще съществува оръжие, което ще се нарича „Чистачът на божествени аспекти“.

Повторих името и свих рамене.

— Богоубиец — каза Мороулан.

— Ако така предпочитате.

— Какво общо има това с моята верига?

— Всичко — каза сериолът. — Или нищо.

— Знаете ли, уморявам се, когато ми говорят с гатанки.

Нашият домакин отново издаде звука, който трябваше да минава за смях. Увих Маготрепача около китката си.

— Добре — рекох. — Как да го намеря това оръжие?

„Ъ… Шефе? Защо го искаш?“

„Не съм сигурен, че го искам, но…“

— За да го намериш, първо трябва да намериш… — Пощрака още малко с устни, език и зъби.

Погледнах Мороулан.

— Артефакт във форма на меч, който търси верния път. — И погледна сериола да види дали ще одобри превода.

— Близо сте. Но не съм сигурен, че „верният път“ е най-точният израз. Бих предложил „обект на желание, когато пътят е верен“. Формата за „път“ добива абстрактен смисъл с крайното „цу“.

— Разбирам — каза Мороулан. — Благодаря.

Аз пък се зачудих дали Мороулан изобщо има представа за какво говори. Сигурно, след като говореше езика. Попитах:

— Още нещо бихте ли ни казали?

— Двата артефакта бяха, или ще бъдат, сътворени заедно…

— Моля да ме извините, но има ли някакво по-простичко обяснение на тая работа с „бяха или ще бъдат“?

— Не.

— Така си и мислех. Все едно. — Отказах се. Всеки път, когато някой започне да ми говори за странните неща, които може да прави времето, се сещам за Пътеките на мъртвите, а точно тогава никак не държах да мисля за тях.

— Някои от нашия народ — продължи той — са пожелали да се домогнат до божественост и са създали артефакти, които да намерят и унищожат онези, които седят на троновете на Съдниците. Едно от тези неща се оказало по-различно от онова, за което било сътворено; оказало се устройство за намиране на… ами, за намиране на онова, което притежателят му иска да намери, на основата на факта, че всичко в живота, включително стремежът на волята, е част от…

— Ако обичате — прекъсна го Мороулан. — Другото?

— Другото било взето от Боговете и бил направен опит да се унищожи.

— Мога да си представя — измърморих.

— Сега и двете са изгубени; когато бъде намерено едното, вероятно ще се появи и другото.

— А това, което имам аз…

— Това, което имате вие — каза той и ме изгледа с неразгадаемо лице, — е златна верига, която е полезна за прекъсването на потока енергии, излъчвани от… — Завърши изречението с поредната дума или фраза на своя език. Погледнах Мороулан за превод, но Господарят на дракони хапеше устната си намръщено и като че ли беше зает със собствените си мисли. И с пълно право — можех да се досетя защо. Казах:

— Добре, над това си струва да се замисли човек. Но мисля все пак, че лорд Мороулан ни доведе тук, за да ви попита нещо.

Мороулан примига и ме погледна.

— Пардон?

— Намеквах да попиташ приятеля ни за онова, което искаше да го попиташ.

— О. Вече го направих.

— Но… Добре.

„Лойош, засече ли някаква психическа връзка?“

„Не, шефе. Но може да съм я пропуснал. Тоя тип е странен“.