Стивън Бруст - Дракон

Нямаше какво да отговоря на това, тъй че се хванах за работа, свърших съответните приготовления, отговорих по съответните канали и накрая пристигнах в Черен замък, където беше отседнала. Срещнахме се в една от дневните на Мороулан. Тя е странна; чертите й ми напомнят малко за Сетра Лавоуд, но при нея всичко е пастелно, и освен това на Сетра Младшата й липсва онова ужасяващо усещане за вечност и за мощ; все пак тя си има свое излъчване — безскрупулност и жажда за власт, каквито можеш да очакваш от един джерег.

Стараеше се колкото е възможно да скрие явната си неприязън към мен, но небрежният разговор й беше непосилен.

— Мечът — почна тя грубо.

— Какъв меч?

— Знаеш адски добре… — Спря, преглътна и почна наново: — Мечът, който беше иззет при Стената на Гробницата на Барит.

Възхитих се от начина, по който го изрази. „Беше иззет“. Каквото и да искаше, не беше достатъчно, за да признае, че… о, зарежи.

— И какво?

— Той е у мен.

— Знам. Тогава не го разбрах, защото не те познавах. Но по-късно схванах коя си. Странно е, че го казваш едва сега…

— Ако обичате, лорд Талтош — каза тя, все едно че от обръщението й към мен по титла щяха да я заболят устата.

— Да?

Тя погледна Лойош, кацнал кротко на рамото ми, и извърна очи. Чух как Лойош се изкиска в ума ми.

Помислих си дали да не я заям още, просто защото този разговор бе така неприятен за нея, но се въздържах, най-вече защото бях любопитен.

— Добре. Какво общо трябва да има това с мен?

— Искам да действате като мой посредник пред лейди Алийра.

— Искаш да… чакай малко. — Не можех да реша кой въпрос да задам най-напред. Спрях се на: — Защо аз?

— Алийра не ме обича много.

— Е, колкото до това, и с мен е така. И?

— Преговорите трябва да се водят от трета страна.

— Тогава защо не Мороулан? Или Сетра?

— Колкото до Сетра Лавоуд, смятам, че тя все още ми е ядосана, тъй че не мога да я помоля за услуга. А отношенията на Алийра с Мороулан са такива, че тя автоматично ще реагира с враждебност на всичко, което той предложи.

Виж, това беше вярно. Но…

— Какво те кара да мислиш, че имам интерес да ти направя услуга?

Тя ме погледна изненадано.

— О, не ви моля за услуга.

— Защо не?

— Не, не. Смятам да ви платя.

Грижливо прикрих реакцията си.

— Разбирам. Е, и за какво ще са преговорите?

— За меча, разбира се.

— Моля?

— Искам да й предложа меча, който иззехме от Форния, в замяна на великия меч на Кийрон.

Това ме хвърли в оркестъра. Поседях зяпнал около минута, мъчейки се да отгатна какво означава всичко това, а после, колкото от любопитство, толкова и за да убия времето, казах:

— Доколкото знам, в меча, който „иззехме“ от Форния, няма нищо специално. Поне доколкото във всяко моргантско оръжие няма нищо специално. Защо смяташ, че ще прояви интерес?

— Знаеш не по-зле от мен, че в този меч се крие нещо много повече. Ако не знам какво точно е то, то е защото… ами, то е защото не съм отделила достатъчно време да го разбера.

„Може би защото не ставаш за тая работа?“, помислих си. Но не беше честно, разбира се. Няколко души, включително и Форния, се бяха оказали непригодни за тая работа. Но останах доволен, че след като го беше свила, тя също не бе могла да реши проблема. Допуснах, че е била твърде горда, за да помоли за помощ Сетра Лавоуд, но нямаше как да го разбера; може би и Магьосницата на Дзур планина беше извадила празна карта. Казах само:

— Какво смяташ да правиш с великия меч на Кийрон?

Забелязах как се мъчи да реши дали заслужавам отговор. Накрая изтърси:

— Да завладея Изтока. Това би било великолепен символ за водача на…

— Спести ми го.

Тя се окашля.

— Хм, да, разбира се. Но трябва да разбереш, ти си идеалният избор. Тя ти вярва и дори изпитва някаква странна привързаност към теб. И можеш да го поднесеш така, че да се увери във взаимната изгода. Не знам какви са цените за подобна услуга, но разполагам с достатъчно средства да… къде отиваш?

— Да пия малко морска вода. Ще остави в устата ми по-приятен вкус от този разговор. Извини ме.

Та за това искаше да ме види Сетра Младшата. Както разбирате, всичко е част от същата картина. Картина, която не държа да имам на стената си.

Което не ми пречи да продължа да я рисувам.

Лойош каза: „Никой не те е забелязал засега“.

„Хубаво“.

Притичах до върха на хълма и огледах добре наоколо. Полето, на което се биеха другарите ми по бака, беше зад мен, а още по-назад беше Стената; далече вдясно от мен две конници си бяха устроили среща, а вляво отряд лоши се придвижваше на марш наскок. Сигурно бяха подкрепления, идващи да ударят моята част; все още не можех да разбера, а не ми се чакаше, за да разбера. Пред мен, на около двеста разтега, имаше друг, малко по-висок хълм и на него се бяха струпали войници, около двайсет-трийсет; стояха нащрек и, бях съвсем сигурен, бранеха магьосниците, в центъра на които сигурно щеше да е това, което търсех.