Стивън Бруст - Дракон

Лейди Тилдра ме посрещна с топлата усмивка на лейди Тилдра и след учтивия поздрав не каза: „Лорд Мороулан ще се срещне с вас в библиотеката“, а: „Ако бъдете така добър да ме придружите, ще ви заведа там, където ви очаква лорд Мороулан“. Вариация. Нещо различно.

„Леле, шефе. Какво може да означава това?“

— С удоволствие — казах на лейди Тилдра.

Изкачихме се по парадното стълбище, както обикновено, но продължихме покрай библиотеката по дългия и много широк коридор. Свършваше с врата, която ни отведе към ново стълбище; беше право и широко и стигаше до крило, извиващо се елегантно, преди отново да се изпъне. Горе имаше друг коридор — не го бях виждал досега. Той също беше широк и леко извит. Тилдра отвори една врата и ми махна да вляза пред нея. Стъпих на тясно вито стълбище. Стъпалата бяха железни и водеха високо нагоре. Вратата зад мен се затвори. Погледнах през рамо. Тилдра не ме беше последвала.

„Може да е капан“, каза Лойош.

„Не е толкова смешно, колкото си мислиш“.

Стълбището се оказа толкова тясно, че трябваше едва ли не да се катеря странично и гърбът ми непрекъснато се търкаше в каменната стена. Металното перило беше студено в ръката ми. Стъпалата бяха много. Хрумна ми за миг, че се издигаме много високо, но после едва не се разсмях, като се сетих че бяхме започнали на цяла миля над земята, тъй че разликата във височината не беше кой знае каква.

Най-сетне стигнахме на върха и спряхме пред една дебела черна врата. Постоях около минута като пълен идиот и накрая почуках.

— Влез — каза Мороулан.

Отворих вратата и тя изскърца мелодраматично. Не бих се учудил, ако Мороулан нарочно е поръчал да сложат врата, която да скърца мелодраматично.

Намирах се в кръгло помещение — голямо почти колкото жилището ми. Осветлението се осигуряваше от два полузатворени фенера, които даваха по-малко светлина от онова, което осветяваше стълбите нагоре, което означаваше, че няма да мога да виждам много, докато очите ми не се приспособят. Изведнъж си спомних, че от двора бях видял една единствена кула над Черен замък. В нея трябваше да сме.

„Гениално, шефе“.

„Млъкни, Лойош“.

„Забеляза ли прозореца, шефе?“

„Друго не виждам“.

„Как става така, че зад прозореца е нощ, а докато се качвахме тук, беше ден?“

„И аз се чудех на същото“.

„Страшничко е“.

„Вярно“.

Очите ми започнаха да се приспособяват. Нямаше кой знае какво за гледане, само една ниска маса и два дървени скрина. Кръглите стени на кулата бяха покрити със завеси, тези на прозореца бяха дръпнати; следователно прозорците бяха няколко, около цялата кула. Поне шест. По-малко от седемнайсет, което звучеше утешително и в същото време — леко притеснително.

„Шефе, когато видяхме кулата отдолу, имаше ли прозорци?“

„Не“.

„И аз така мисля“.

Забелязах също, че Мороулан носи меч. След като нямаше навик да обикаля из къщата си въоръжен, трябваше да има някакво обяснение. Не изгарях от нетърпение да го получа. Особено защото „меч“ в случая означаваше Чернопрът, едно от седемнадесетте Велики оръжия. Присъствието му изобщо не помогна да се почувствам по-добре. Домакинът ми каза:

— Добре дошъл в Кулата, Влад.

— Благодаря.

— Малко са тези, на които се позволява да стъпват тук.

— Добре. Имаш ли нещо против да ми обясниш тоя прозорец?

— Не съм убеден, че имаш нужната подготовка, за да го разбереш.

— Вероятно си прав.

— Важното обаче е, че понякога мога да накарам прозорците да гледат натам, където пожелая, и че след това мога да отида на тези места. Може да се окаже полезно, когато поискам да отида на места, за които не притежавам достатъчно духовна сила, за да телепортирам, или на място, намиращо се извън границите на това, което наричаме „света“.

— Много полезно нещо, да си го има човек. Да знаеш случайно къде ги продават?

— И, разбира се, мога да отведа със себе си всеки, който пожелая.

— Ъ… не съм сигурен, че насоката на този разговор ми харесва.

— Опитвам се да реша проблема какво точно е взел от онази стая Форния и свързания с него проблем, защо не можах да забележа в него нищо особено.

— Това е добре, Мороулан. Една хубава умствена загадка ще те разсее от…

— Обърни внимание на прозореца, Влад.

— Трябва ли?

Но все пак го направих и вече не беше толкова черен, а някак си беше посивял. След като се вгледах по-внимателно, забелязах в сивото някакъв червеникав оттенък. А след това, близо до горния край, забелязах малко оранжев цвят, който много приличаше на небето. Сивото бе заприличало на платно и изведнъж, вместо да се взирам в нещо загадъчно и страшно, осъзнах, че виждам планина, с късче небе зад нея. Разбира се, никаква планина нямаше близо до Черен замък, което правеше нещата загадъчни и страшни, но човек не може да има всичко наведнъж.