Стивън Бруст - Дракон

„Добре, Лойош. Ходом — марш“.

„Ти си тоя, дето прави ходом марш, шефе. Аз само ще си клеча тука на рамото ти“.

„Можеш и да прелетиш отгоре и да ми кажеш дали виждаш Ори в оная група“.

„Както кажеш, шефе“.

Изхвърча от рамото ми. Запътих се към хълма. Съжалявах, че нямам никакъв план. Но пък в края на краищата те бяха само някакви си двайсет-трийсет ветерани, какво толкова да му се притесняваш?

Бях покрил около сто и петдесет разтега, когато Лойош каза: „Забелязаха те, шефе“.

„Страхотно“.

Продължих напред, защото спирането щеше да е още по-лошо, въпреки че никак не ми беше весело. Бях, да го кажем без заобикалки, изпаднал в ужас. Мозъкът ми работеше трескаво, за да измисли какво да ми каже, какво да направя, че не само да остана жив, но и да свърша това, с което се бях захванал, но всяка стъпка ми струваше усилие все едно, че краката ми си имаха свои идеи и искаха да ме спрат, за да преосмисля цялата идея за движение напред.

Всъщност като си помисля, бях реагирал по същия начин, когато прекрачих през прозореца на Мороулан; не исках, но го направих. И двата пъти по някакъв начин бях тласнат от едно и също: от желанието да не изглеждам бъзливец пред един дракон. Защо трябва да ми пука ли? Още една мистерия.

Знаех, след като прекрачих през прозореца, че ако погледна през рамо, зад мен няма да има никакъв прозорец, но все пак погледнах. Да, нямаше прозорец; вместо него имаше три спиращи дъха планински върха, разположени все едно, че са издигнати само да изглеждат точно така, както изглеждаха. Два бяха увенчани със сняг, изпъваха се пред мен толкова далече, че не можех да различа детайли. Бяха обкръжени с някакво пурпурно сияние и едва след миг осъзнах, че ги гледам отгоре. Чак след това забелязах колко е студен въздухът и придърпах плътно тънкото наметало около себе си.

— Да тръгваме, Влад.

— Възхищавам се на природата — отвърнах, но се обърнах и закрачих след него по пътеката.

Когато влязохме в пещерата, наведох глава — предполагам по някакъв странен инстинкт, въпреки че беше достатъчно просторна, за да може Мороулан да влезе, без да се наведе, което и направи.

Светлината заглъхна бързо — само след десет крачки вече не виждах нищо. Спряхме и Мороулан направи малко заклинание, от което от дланта му засия, не толкова силно, че да го забележиш, но накъдето посочеше, ставаше достатъчно светло. Продължихме. Пещерата стана по-тясна и таванът — по-нисък.

— Пази си главата — посъветва ме той.

„Забелязваш ли нещо странно, шефе?“

„Не, Лойош, нищо по-различно от всеки път, когато прекрачвам през некромантски прозорец, за да изляза на върха на планина и да повървя в тъмна пещера, за да се срещна с някой от полулегендарна магическа раса. За какво говориш?“

„На какво ти мирише?“

„Аха. Добре, прав си. Дължа ти една рибешка глава“.

Миришеше ми на сяра. Не можех да кажа какво означава това, но се съмнявах, че миризмата е естествена за пещерата, най-малкото не и толкова силна. Погледнах Мороулан — крачеше стабилно и излъчваше светлина от ръката си. Нищо не можах да отгатна по изражението му.

На около петдесет крачки навътре пещерата изведнъж свърши с естествена на вид стена, която не можеше да е естествена. Мороулан застана пред нея, намръщи се и аз казах:

— Сега какво?

— Не съм наясно с обичая — отвърна той. — Дали трябва да изчакаме, или…

Чу се някакво трополене, последвано от глух тътен, и част от стената пред нас се отдръпна. Видяхме тясно каменно стълбище, водещо надолу.

— Според мен е редно да се изчака — измънках.

Той обаче тръгна по стълбището.

Стъпалата бяха само двайсет и ни отведоха до нов каменен вход, този път отворен. Продължихме по каменни плочи, стъпките ни рязко отекваха. Коридорът беше тесен и таванът нисък; голямо удоволствие ми направи да гледам как Мороулан върви с наведена глава. Миризмата на сяра стана още по-силна.

„Чудно какво има за вечеря?“, каза Лойош.

Коридорът свърши най-безцеремонно в почти кръгла кухина около четиридесет стъпки в диаметър. Стените бяха груби като в пещера, подът гладко излъскан, а таванът беше висок едва колкото Мороулан да може да стои прав. Не се виждаха никакви мебели. В другия край стоеше някаква ниска фигура и ни гледаше с израз, който можеше да мине за любопитство при някой човек или драгар. Приближихме се на около шест стъпки и спряхме. Съществото беше мършаво и грозно, облечено в нещо като сини и червени коприни, натрупани като пластове от шалове, и доколкото можех да видя, нямаше никаква коса.