Стивън Бруст - Дракон

„Мислиш ли?“

Каквато и информация да беше търсил Мороулан, явно я беше намерил. Направи няколко учтиви жеста, които се постарах да повторя нескопосано, след което се поклони и поведе към изхода на пещерата. Докато вървяхме, казах:

— Забравих да попитам защо миришеше толкова на сяра.

Не ми отговори.

Щом излязохме навън, попитах:

— Е, сега как ще накараш прозореца да се появи пак?

И на това не пожела да ми отговори, но махна небрежо няколко пъти с ръка и ми хрумна, че изобщо нямаше нужда да кара прозореца да се появи пак; можеше просто да ни телепортира обратно в Черен замък. Бях готов да му намекна, че предпочитам другия начин на пътуване, но той не изглеждаше в подходящо настроение да ме слуша.

Червата ми се усукаха и планините изчезнаха, и отново се озовахме в стаята, от която бяхме тръгнали. Без никаква пауза Мороулан ми каза:

— Благодаря ти, Влад. Радвам се, че те взех с мен.

— Нещо против да седна за малко? — Не беше само заради ефекта от телепорта, по-скоро беше заради мисълта, че скоро отново ще трябва да телепортирам, като си тръгна.

— Ни най-малко.

Дръпна завесата над прозореца, през който бяхме прекрачили преди малко. Отново огледах стаята, само за да убия времето. Като за център на могъществото на могъщ магьосник, нямаше кой знае какво: масата, два скрина. И прозорците. Преброих девет. След това преброих осем. После пак преброих девет, а след това — осем. Когато стомахът ми се успокои, престанах да ги броя и останах прав.

— По-добре ли си?

Погледнах го дали не ми се присмива, но не забелязах признаци за това.

— Да, благодаря. Води.

Мороулан ни поведе обратно надолу по тясното стълбище и през лабиринта на Черен замък — лабиринт, който бях започнал да опознавам, благодарение на Фентор и на работата, която вършех по сигурността на Мороулан (за която знам, че не съм споменал много, но всъщност тя не влиза в тази история; много неща имаше да се вършат и ставаха някои интересни неща, но в момента не искам да отнемам време за това).

— Е? Имаш ли нещо против да ми кажеш какво разбра? — подхванах.

— Разбира се, че не. Нещо против да пийнем?

— Не, благодаря. Чака ме телепорт, знаеш.

— А, да. Ясно. — Бръкна в наметалото си и извади малка кесия.

— О, не — спрях го аз. — Това беше гратис.

— Нима?

— Да. Научих достатъчно, за да изплати преживяното.

— Така ли? И как… — Реши обаче да не ме пита какво съм научил, защото знаеше много добре как ще отговоря.

„Пропускам ли нещо? — попита Лойош. — Какво си научил?“

„Нищо. Исках само да дам повод на Мороулан да се позамисли“.

„Дано да си е струвало, каквото и да искаше да ти плати“.

— Още ли си решен с курса на действие, за който спомена по-рано? — попита Мороулан.

— Моля?

— Попитах още ли…

— Да, все още искам да направя каквото мога, за да объркам програмата на нашия тип, ако смяташ, че ще помогне.

— Добре. Утре започваме да събираме силите. Вдругиден можеш, ако все още го желаеш, да се представиш в частта си, ротата на Кропър, по обяд. Сборът ще бъде на лъката под Черен замък, северно от каменната стена. Гледай за зелено знаме с черен рог на него.

Отворих и затворих уста няколко пъти.

— Толкова скоро?

— Ако ми предложиш сериозно основание да го отлагам, ще го обмисля.

— Ще помисля отново и ще се върна. Но не може ли просто да телепортирам някъде, където ще съм от полза, вместо да се включвам в рота?

— Какво те кара да мислиш, че врагът изобщо ще допусне телепорти в района? Или че аз ще допусна?

— Няма ли?

— Не.

— Разбирам. А прозорецът ти?

— Няма да съм тук, ще бъда с войската.

— О!

— Други въпроси?

— Ами… защо точно тази рота?

— Случайно да предпочиташ друга?

— Представа нямам, Мороулан. Просто се чудех какво им е специалното на тях…

— Те ще са в авангарда в първия стадий, което ги прави най-подходящи за твоята дейност, а с Кропър, капитана, се работи по-лесно, отколкото с повечето останали. Друго?

— Да. Как да се прибера? Не ми се телепортира сам.

— Къде отиваш?

— В офиса ми.

— Ще те заведа.

— Искаш да кажеш, че ще ме изпратиш?

— Мислех да те заведа. Бих искал да видя къде работиш.

— Хе. Това ще шашне екипа ми. Защо не.

— Тогава разтвори ума си и мисли за офиса си.

Накарах го да ни пренесе на улицата отвън, посочих му няколко забележителности наоколо, докато се съвземах, и забелязах, че привлича известно внимание: хората не виждат често дракони в компанията на източняци. От друга страна, никой не държеше да ни зяпа прекалено нахално — в моя квартал всеки предпочита да си гледа неговата работа.