Преведох го през разните входове и в апартамента, където се помещаваше офисът ми. Щом влязох, Мелестав вдигна глава и като видя кой стои зад мен, едва не падна от стола си.
— Мелестав, това е лорд Мороулан.
Мелестав не намери какво да каже, което ме развесели. Мороулан огледа наоколо.
— Ако не знаех с какво се занимаваш, щях да кажа, че офисът е на адвокат.
— Какво очакваше? Бутилки с отрова и рафтове с гароти?
— Не знам — отвърна Мороулан. — Може би точно затова исках да го видя.
— Тук работя — казах и го поведох към кабинета си. Крейгар, когото не бях забелязал, се отдръпна от пътя ни.
— Извинявай. Крейгар, лорд Мороулан.
— Срещали сме се — отвърна Крейгар.
— Извинявай, че не се поклоних — каза Мороулан.
Поканих го вътре и му предложих да седне на стола срещу мен. После казах:
— Е, ще ти трябва повечко време да ми се отплатиш. Какво пък, може да измисля нещо.
— Забелязвам несъответствие между това, което правиш, и средата, в която го правиш — отвърна той. — Интересно.
В този момент осъзнах, че бе поискал да дойде, защото държеше да научи повече за мен — в смисъл, изучаваше потенциалния си съюзник или възможния враг по същия начин, както щеше да проучва вражески позиции, или както аз щях да проучвам някой, с когото ще си имам работа. Беше логично, но ме накара да се почувствам много неловко.
— Преди няколко дни и аз реагирах така.
Той ме погледна намръщено за миг, след което продължи да оглежда кабинета.
„Питай го дали иска работа, шефе“.
„Може би друг път, Лойош“.
— Е, благодаря ти, Влад. Ще си тръгвам.
— Ще те изпратя.
После се върнах при бюрото си, седнах и казах:
— Та това е положението, Крейгар…
Той ме изчака да продължа, присвил очи и килнал глава на една страна, с напрегната и недоверчива физиономия. Накрая, след като не довърших мисълта си, каза:
— Той какво търсеше тук?
— Проверяваше ме. Но не за това исках да поговорим.
— О? Вродените ми драконски инстинкти ми подсказват, че или си направил нещо тъпо, или ще ме помолиш да направя нещо неприятно, или и двете.
— И двете, мисля.
Кимна, без изражението му да се промени.
— Бих искал да движиш нещата тук, докато ме няма. Ще е поне…
— Тъй, значи са и двете.
— … няколко дни, може би месец или повече.
Той се намръщи и се замисли. Накрая отвърна:
— Това не ми харесва особено. Знаеш, аз съм изпълнителският тип офицер, не ставам за командир. Така ми харесва.
— Знам.
Той помисли отново.
— Предложи ми много пари.
— Ще ти дам много пари.
— Добре.
— Хубаво.
— Ти какво ще правиш?
— Ще последвам идеята ти.
— Коя от многото?
— Саботажи и разни неприятности за една армия.
— Разбирам.
— Мороулан ме назначи в една рота.
— Мога да си представя.
— Нещо, което трябва да знам за войнишкия живот, преди да се явя?
Той се засмя.
— Не знам откъде да почна. Първо, очаквай, че няма да ти хареса.
— О, в това съм сигурен.
— Второ, ако се оставиш да те подмятат, искам да кажа другарите ти по бака, не командирите — никога няма да спре, или пък ще трябва да убиеш някого, което няма да е добре за никой.
— Схванах.
— Второ, ако другарите ти по бака само заподозрат, че ще ги издъниш по време на бой, ще ти съсипят живота.
— Един въпрос.
— Давай.
— Какво е „другар по бака“?
— Разбирам, че ще ти трябва много подготовка — отвърна замислено Крейгар.
Ако тръгнете по Пристанищния път, който лъкатуши общо взето на изток и леко на юг (следва удивително точно линията на кейовете), по някое време ще стигнете до едно място, където пътят излиза в пазарен район, от който по един от хълмовете се спуска Улицата на бекона. Да приемем, че вятърът духа от север или от запад, защото ако е от юг или изток, няма да стигнете толкова далече, и скоро ще видите редица ниски, тромави и грозни тухлени сгради, изпъната като клин точно срещу една от по-ниските стръмнини на Адриланка. Това са кланиците и са разположени така, че когато месото се насече, оваля в пипер и подправки, опуши, осоли и прибере в буретата, може да се спусне от стръмнината с рибарски мрежи, от които може да се натика в трюмовете на търговските кораби, които ще се опитат да го извозят до крайната цел, преди повечето от него да завони толкова, че да не може да се яде.
Подминете кланиците и се надявайте, че вятърът за щастие ще промени посоката си точно в този момент (нищо, ама нищо не мирише толкова лошо, колкото една кланица в горещ ден), и отново ще започнете да се изкачвате, и някъде там Улицата на бекона се прелива в булевард „Овнешка глава“, и ще забележите, че вонята намалява и се променя (боклукът не мирише толкова лошо, колкото една кланица), но не изчезва, и че сградите са повече дървени и плътно скупчени една до друга, и небоядисани, и вече сте в Южна Адриланка, и спокойно можете да ми кажете защо изобщо си направихте труда да дойдете тук. Аз бях там, защото в този квартал имах семейство.
Читать дальше