Стивън Бруст - Дракон

Улиците тук ги познавах почти толкова добре, колкото в моя район, така че не обръщах много внимание, докато минавахме покрай хлебарниците, тъкачниците и железарниците, и вещиците и проститутките; следвах извивките на пътя и кимах от време на време на някой, който се осмели да срещне очите ми, защото не обичам да отстъпвам от навика си да изглеждам застрашително за други източници. Във всеки случай истинско облекчение е да виждаш хора, които са или плешиви, или дебели, или ниски, или мустакати, защото драгарите не могат да се оправят с тези неща — това, което на тях им се струва по-добро, на мен ми изглежда по-ограничено.

Минахме покрай един уличен менестрел, който пееше на един от по-редките източняшки езици, и пуснах няколко глобуса в калъфа на инструмента му.

„Шефе, той наистина ли пееше това, което чух?“

„Младеж казва на любимата за любовта си към нея“.

„Мое малко космато мъденце…“

„Въпрос на етнокултура, Лойош. Не би могъл да го разбереш“.

Излязохме на една улица, наречена „Пътят на странниците“, и на юг от нея имаше един квартал, наречен „Шестте ъгъла“, където нощем всичко се променяше; не знам да съществува друго такова място в Адриланка или в която и да е част от Империята. Но имаше един рибарски дюкян: нощем непродадената риба се изхвърляше и рибарницата се превръщаше в място, където можеш да си купиш домашен алкохол без акциз, особено бренди. До него имаше обущарница, до през нощта, когато обувките се прибират под пода и тя се превръща в необложен с данъци хазартен салон. Хлебарят пък се прибира, щом свърши денят, и нощем идва друг човек, отваря отзад, разгъва дюшеците и хлебарницата се превръща в най-мръсния бардак в града.

Предпочитах квартала денем, въпреки че нощем се чувствах повече като у дома си.

И тогава, точно след като подминахме Шестте ъгъла, стигнахме до един дюкян с вещерски неща на ъгъла на две безименни и неотбелязани улици, минах под завесата и звънчетата звъннаха. Веднага ме поздрави котаракът Амбрус — изскочи изпод чергилата, последван от дядо ми, който леко ги разтвори и пристъпи навън.

— Здравей, Владимир. Радвам се, че дойде. Да седнем на чашка чай.

Амбрус се сви пред мен, готов да скочи. Сплетох ръце, улових го и го пренесох през чергилата и в дюкяна или къщата — беше едно и също и дори за мен беше трудно да кажа кои вещи бяха за продан или заем на клиенти и кои — строго лични. Например човек би си помислил, че автопортретът е нещо лично, нали? Само че не. Лойош и Амбрус, които отдавна бяха установили отношенията си, се направиха, че не забелязват присъствието си.

Седнах в един сив тапициран стол, сложих котарака в скута си и взех тънката порцеланова чашка от ръката на дядо. Беше синя, а чаят беше червен. Изстисках резенчето лимон, разбърках лъжичката с мед и казах:

— Как си, Ноиш-па?

— Както винаги, Владимир.

С други думи, вече знаеше, че имам нещо наум и че не съм дошъл просто на гости. Работата е, че често се отбивам само на гости, тъй че как го беше разбрал? Но все едно. Отпих предпазливо от чая, защото знаех, че ще е много горещ. И така си беше. Освен това беше много добър и изобщо не беше горчив. Можех да го изпия и без мед. Трябваше първо да го опитам.

— Записах се в армията, Ноиш-па.

Той се ококори и се зарадвах, че съм успял да го изненадам.

— Записал си се в армията?

— Да. Един вид.

Той леко се отпусна в стола си, който бе досущ като този, на който седях. Изведнъж осъзнах, че мебелите ми у дома повече приличат на дядовите, за разлика от коравата дървения, сред която бях отраснал, докато мама и баща ми бяха живи.

— Разкажи ми.

— Наскоро ме нападнаха. Набиха ме и ме заплашиха. Поръча го човек, който нямаше причини да ме напада, освен да ме предупреди да не се занимавам с него. Щях да го оставя на мира, ако и той ме беше оставил на мира. Сега отивам да му го върна.

— Като се записваш в армията?

— В армия, която скоро ще го нападне. Ще се включа в разни специални служби…

— Смяташ ли, че това е добър повод да станеш войник?

— Разбира се, че не, Ноиш-па.

Отвърна ми с леката си полубеззъба усмивка.

— Но въпреки това го правиш.

— Да.

— Добре.

Познаваше ме и разбираше кога си струва да се опита да ме уговаря или разубеждава за нещо. Във всеки случай рядко се опитваше да промени намеренията ми, дори когато можеше и да успее. Лойош прелетя до него и се остави да го почешат по брадичката. Ноиш-па каза:

— Какво искаш да ме питаш тогава?

— Ти си бил някога в армията. Какво трябва да знам?