Стивън Бруст - Дракон

Той продължаваше да ме гледа — сигурно се мъчеше да реши какво отношение да покаже. После стана и каза:

— Ще му съобщя.

Отиде до една по-голяма палатка, влезе, след малко излезе и каза:

— Влез.

Не знаех дали трябва да отдам чест, затова се въздържах.

Капитан Кропър беше стар, сигурно към три хиляди години, но имаше бистър поглед, рунтави вежди и остра волева брадичка. Беше облечен в куртка с няколко сребърни ширита около дясното рамо. Седеше на кекав стол до кекава дървена маса и пишеше доклади или нещо такова. Щом влязох, вдигна глава и каза:

— Уведомиха ме, че трябва да бъдете зачислен в моята рота. Е, добре сте дошли. Полагането на клетва ще го пропуснем, защото не съм сигурен дали ще има значение, а и не съм наясно със статута ви в частта. С времето все ще го разбера. Засега Краун ще ви даде кепе, лента и спални принадлежности и ще ви заведе до палатката. И го разкарайте това нещо.

„Това нещо“, разбира се, беше Лойош. Изглежда, щяхме да си имаме неприятности още от самото начало. „Това нещо“ ми каза в ума: „Кажи му, че ако ми даде едно от тия сребърни ширитчета, ще забравя обидата“.

„Млъкни, нещо“.

— Той е необходим…

— Сър! — Изгледа ме с гняв. Постарах се да не завъртя очи с досада.

— Извинете, сър. Той е необходим за операциите, които трябва да изпълня.

Устата му замърда като на кон и той рече:

— Трябва ли да обикаля така на рамото ви?

„Мога да застана на главата ти, шефе, но сигурно ще ти омръзне“.

— Да, сър. Налага се.

Кропър отново ме изгледа гневно.

— Добре. Това е всичко. — И се върна към работата си.

Той също май не очакваше да му отдам чест. Никой не очакваше да отдавам чест. А толкова горях от желание да… колко тъпо всъщност, като си го помислиш.

Излязох от палатката и зяпнах в оня със сребърния ширит на рамото срещу мен.

— Ти трябва да си Краун, нали?

— Сержант Краун — сопна се той.

— Извинявай — отвърнах, като се постарах да не влагам ирония в гласа си. Имаше доста квадратна челюст за Господар на дракони и много гъсти рунтави вежди. Носеше късо кожено яке, покриващо ръцете му до лактите, ръце яки, възлести, мускулести и доста застрашителни. Реших, че ако изобщо ми се наложи да се бия с този тип, бих предпочел да е от разстояние. Зачудих се дали го бива в мятането на ножове.

— Ела с мен.

— Добре.

— Отговорът е: „Слушам, сержант“.

— Слушам, сержант.

Той изсумтя и се обърна. Тръгнах след него. Хрумна ми, че печеленето на популярност явно не е първата точка в програмата ми. Той ме поведе покрай редица малки еднакви палатки с триъгълни върхове и с входни платнища, всички обърнати в една и съща посока. Седящите пред тях ме зяпаха, повечето с любопитство, някои — не особено дружелюбно.

Сержантът спря пред една от тях и рече:

— Това е твоята. Вътре ще намериш походно легло, одеяла, манерка и прибори за храна.

— Слушам, сержант.

— Виждам, че имаш сабя. Ако решиш, че не ти е достатъчна, можеш да вземеш някой от нашите мечове.

— Слушам, сержант.

Той се обърна и ме остави. Пред палатката си почиваха, седнали на столчета от дърво и зебло, двама Господари на дракони. Изгледаха ме мълчаливо.

— Добро утро и на вас — казах им.

Всъщност не беше добро — имаше гаден вятър, който го правеше малко студено и миришеше на дъжд. Това го споменавам, защото единият дракон — жена — каза:

— Наистина е добро; поне ако го сравниш с преди два дни. Аз съм Върт е’Терикс.

— Влад Талтош.

— Джерег?

Въпросът прозвуча по-скоро като любопитство, отколкото враждебно, затова отвърнах:

— Да, такъв съм и да, такъв е, зависи за кого от двама ни питаш. — Погледнах към мъжа и вдигнах вежда. Той ми обърна гръб.

— Той е Напър — каза Върт. — От е’Дриен е. Не го взимай лично. Всяко отделение има нужда от такъв като него, за да направи бивака толкова неприятен, че да горим от нетърпение да влезем в бой.

Напър я изгледа гадно, но не каза нищо.

— Можеш да си скатаеш такъмите — каза Върт.

— Добре. Ъъъ, какво точно значи това?

— Пъхни ги под леглото.

— О! Това го мога.

Напър изсумтя, смисъла на което също не можах да разбера, а Върт каза:

— Не знам, но май скоро ще тръгнем.

Напър чак сега отвори уста:

— Какво те кара да мислиш така?

Върт посочи с брадичка към обозните палатки.

— Последните два фургона докараха пътни порциони. Освен това Сетра Лавоуд мрази да държи войската си на бивак. Ако не може да ги задвижи, обича да урежда квартирите.

— Все едно — изсумтя Напър.