Стивън Бруст - Дракон

Върт се усмихна и вдигна рамене.

В този момент дойде друга жена. Погледна първо Лойош, после мен и каза:

— Ти трябва да си Талтош. Аз съм Раша, ефрейтор на отделението ти.

Сведох глава.

— Ъъъ… как да се обръщам към теб?

— По име е достатъчно. И не си длъжен да отдаваш чест.

— Още никой не ме е накарал да отдам чест.

Тя се усмихна.

— Сигурно защото никой не знае как точно да се държи с теб.

От всички войници, на които се бях натъкнал досега, тя изглеждаше най-„войнишки“ — стоеше изправена и вдървена, което я правеше да изглежда по-висока, отколкото беше, а косата й беше късо подстригана и вчесана назад над челото; очите й бяха черни и дръпнати. Освен това носеше меч — забелязах го само защото никой друг до този момент не беше с меч.

— Какво разправят, Раша? — попита Върт.

— Маневри този следобед, а утре може би ще тръгнем.

Върт кимна, без да поглежда Напър, с вид „казах ли ти аз“. Напър, от своя страна, изсумтя, което можеше да е в отговор на една от двете новини, или и на двете.

— Къде да тръгнем? — попитах.

Раша ме погледна косо и ми отвърна рязко:

— Ще разбереш, като стигнем там, Талтош.

— Извинявай.

— Скатай си такъмите.

— Слушам — отвърнах и влязох в палатката, като се наведох достатъчно, за да не съборя Лойош от рамото ми. Вътре беше малко по-хладно, отколкото отвън. Имаше четири походни легла и под трите — еднакви войнишки мешки; пъхнах чантата си под четвъртото.

„Трябваше да си вземеш мешка, шефе“.

„Сега се сети да ми го кажеш, нали?“

Излязох навън. Раша си беше отишла.

— Ефрейторът изглежда разбран човек — казах на Върт.

— Да. Но когато трябва, държи изкъсо. Служила е в морската пехота.

— Морска пехота?

— Бордови войник. Тия, дето минават през борда и се опитват да завземат вражеския кораб. Действала е в сражения с източняци по време на Междуцарствието.

— Не знаех, че по време на Междуцарствието е имало флот.

— Нямаше официално, но имаше разни битки около Северен пристан и Адриланка.

— Аха. Някаква идея къде мога да си взема мешка?

Тя поклати глава.

— Тук няма, а не ни разрешават да напускаме лагера без разрешение. Но предполагам, че като се върне, Елбър ще ти спретне нещо. Бива го за такива неща.

— Елбър ли?

— Другият, дето спи с нас.

— Аха. Той къде е сега?

— Дежурен е по кухня. Ще се върне след обяда.

— То пък един обяд — подхвърли Напър.

Върт добави:

— Можеш да го помолиш да ти направи и походен стол. Ще почнеш да цениш всяко удобство, което можеш да намериш.

— Изобщо не се съмнявам.

Седнах до тях на земята. Мда, един походен стол щеше да е добре.

Малко по-късно се чуха барабани, сърцето ми скочи в гърлото и за малко щях да скоча на крака и да извадя сабята; едва си спасих неудобството, като забелязах, че двамата не изглеждат много възбудени.

— Тази мелодийка — каза Върт — се казва „Да напасем конете“. Означава, че е време за обяд.

— Най-възбуждащото събитие за деня — изсумтя Напър.

— Съвсем вярно — каза Върт. — Заради опасността. Взимай си приборите и да ходим.

Обяда го сервираха на една дълга маса, покрай която минаваш с калаения си поднос, за да могат готвачите да ти сложат буца безвкусно сирене, толкова сухари, колкото можеш да изядеш… в моя случай беше една третина от един, и парче осолена кетна, която не бих поднесъл дори да е скрита в яхния, пълна с люти пиперки. После ти напълват калаената чаша, дето всеки момент ще се обърне, с някакво ужасно бяло вино и се връщаш в палатката си да ядеш, после отиваш до потока да си почистиш приборите и после, може би, надолу по потока до отходните места, за да изхвърлиш онова, което току-що си имал нещастието да изядеш. Нахраних Лойош с парче от кетната и той много го хареса, което само доказва правотата ми.

Един час след обяда дойдоха „маневрите“. Накараха ни да застанем в строй, по четирима в редица. Вляво от мен беше Напър, до него — един Господар на дракони, който се оказа Елбър. Беше много висок — близо осем стъпки — и тънък дори за Господар на дракони. Косата му беше вчесана назад като на Върт, а ръцете му бяха почти толкова възлести като на Краун. В този строй ни подкараха в марш на едно поле, където трябваше да правим разни неща, например да се обръщаме кръгом всички наведнъж, да крачим по четирима в редица, по осем и пак по четирима, да се пръскаме в различни посоки и да се връщаме, да се престрояваме от четирима във фронт до трийсет във фронт и по четирима в дълбочина, с подходящо разстояние между редиците, ходом напред, връщане, бърз марш, бегом, и всякакви други неща, които всички знаеха как да правят — без мен.