Стивън Бруст - Дракон

Раша дойде и ни пожела „добро утро“.

— Какво казват? — попита Върт.

— Ще го разберете, щом го науча аз — отвърна тя и продължи нататък из лагера.

Огледах небето с надежда, че ще завали, но не разбрах нищо. Знаех, че Черен замък е някъде над нас, но не можех да го видя през ръждивата пелена, макар да знаех, че Мороулан може да гледа надолу и да ни вижда. Стори ми се някак сбъркано.

„Лойош, какво правя аз тук?“

„Ако знаех, шефе, със сигурност щях да ти го кажа“.

На четиридесет крачки от нас знамето на ротата на Кропър се вдигна над палатката на капитана и заплющя на утринния вятър.

Барабаните забиха отново, но вече си бяхме изяли закуската, а беше много рано за обяд. Върт стана и се усмихна.

— Знаеш ли как се смъква палатка?

Реших, че няма предвид да я съборя с ритник, затова отвърнах:

— Не.

— Е, време е да се научиш. Тръгваме.

Лойош продължаваше да ме разпитва какво ще правя и аз продължавах да му отвръщам, че не знам. „Все ще измисля нещо“ — казах му.

„Защо не съм много убеден?“

„Да се приближиш достатъчно е половината… Какво е онова там?“

„Пак от същата битка, шефе. Само че не е нашата част“.

„Погледни внимателно, Лойош“.

„О!“

Вдясно от мен, на малко повече от сто разтега, се виждаше голяма маса източняци — явно наемниците, за които ми бяха казали. Бяха достатъчно далече, за да не мога да разбера, че са хора, освен че различавах едва-едва по някоя брада тук-там, но и това беше достатъчно.

Настъпваха срещу конен отряд и успях да различа фигурата на Мороулан, яхнал черен кон и размахващ… да, трябваше да е Чернопрът. С всеки удар на меча умираше по някой — и умираше завинаги, защото когато ударят някой с това оръжие, няма никакво връщане, никакво прераждане, никакъв живот в отвъдното. Вярванията сред човешките същества за това, което става след телесната смърт, са различни, странни и понякога глупави; но на стотина крачки вдясно от мен Мороулан правеше въпроса съвсем теоретичен.

Въпреки всичко, което бях видял досега, точно от това ми призля.

Открих, че съм стигнал чак до групата магьосници с тяхната почетна гвардия на билото на хълма. Преди някой от тях да успее да си отвори устата, рекох:

— Не можем ли да я спрем тази тъпотия?

„Браво, шефе — каза Лойош. — Привлече им вниманието“.

„Това беше тайният ми план“.

Гледаха ме и аз ги гледах, и осъзнах с почти дълбоко чувство за важност, че съм спрял. Бях стигнал до целта си. Каквото и да станеше, щеше да стане тук и щеше да свърши, и ме изпълни внезапна, страхотна радост, че за добро или лошо съм свършил пътуването си. А преди всичко това означаваше, че походът ми в дъжда е приключил.

Беше започнало да вали малко преди обяд още на първия ден, когато тръгнахме с ротата на Кропър, а понякога започва да ти се струва, че никога не е преставало да вали. Бяхме вървели около четири часа и още след първия бях решил, че никак не ми харесва. Дъждът с нищо не променяше мнението ми. Да вървиш в поход в калта съвсем не е толкова забавно, колкото твърдят някои, особено със сгънатото легло, натъпканата с багаж мешка и няколко части от палатката на гърба ти. Носех тежкото си наметало, защото на тръгване беше студено, но още на първата почивка го смених с лекото, защото маршът се оказа много по-трудна работа, отколкото бях очаквал, и се сгорещих и изпотих още на първата миля. После, разбира се, почна дъждът, тъй че докато вървяхме, ми беше много горещо и много студено всеки път, когато спирахме заради някой затънал в калта фургон, било пред нас, за да запуши пътя ни, било зад нас, тъй че не ни разрешаваха да се отдалечим много.

Върт непрекъснато се оглеждаше, сякаш се мъчеше да отгатне къде отиваме и какво правим; от време на време споделяше много полезни наблюдения как инженерните щели да могат да поддържат пътищата проходими, стига в района да имало дървета. Напър така и не обелваше свястна дума, а лееше постоянен поток от ругатни с нечленоразделно пръхтене и съскане. Елбър изглеждаше ведър, което всъщност беше дразнещо. Лойош понякога отдъхваше на рамото ми, а понякога политаше над ротата, наслаждавайки се на неочакваната си популярност, и, за щастие, без да ме заяжда с остроумните си шеги. Полагах усилия да запазя мислите си за себе си — въпрос на гордост най-вече.

Някъде по това време навлязохме във вражеската територия. В началото не го разбрах, но се досетих по-късно, когато забелязах, че интендантът ни вече не плаща за продуктите, които взимахме от местните. Години след това разбрах, че Сетра беше отрязала цялата армия от снабдителните линии — ход, с който много се гордееше. Предполагам, че го е направила много успешно при това, защото храната така и не се промени.