Стивън Бруст - Дракон

„Какво има, шефе? Толкова ти е харесало снощи, че искаш тази нощ двойна смяна?“

„Не, просто ме дразни намекът, че не съм толкова благонадежден като останалите“.

„Ставаме малко докачливи, а?“

„Млъквай“.

Някъде по това време в лагера нахлу смесена група непознати — някъде около стотина — на фургони, теглени от коне. Под „смесена“ имам предвид, че различих поне двама валиста, няколко текла и доста дракони. Погледнах въпросително Върт и тя ми обясни:

— Инженерни.

— Аха. И какво ще инженерстват?

— Отбранителни съоръжения. Насипи. Ровове. Явно ще поискат от нас да задържим тази позиция.

— Тази позиция? Къде сме, по дяволите?

— Като съмне, ще видиш Източните планини.

— О? Значи днес сме покрили добро разстояние.

— Така е.

Спомних си плановете на Сетра и съжалих, че изобщо ги знам, защото изведнъж добих впечатлението, че цялата ни рота е само някакъв жалон на игрална дъска, около който тя ще маневрира, без изобщо да се интересува за индивидите, които включва „жалонът“. За да се разсея, се загледах напрегнато на изток, но в сумрака не можах да видя никакви планини.

„Доста нависоко сме, шефе. Това поне мога да кажа със сигурност“.

„Как го разбра?“

„Забележимо по-трудно е да се лети“.

„Какво общо може да има трудното летене с височината, от която излиташ?“

„А, това е за вас, животните от по-висш клас, шефе. Ние, летящите, си я караме само на инстинкт“.

„Ти не си летящо. Ти си влечуго“.

„Не ми е ясно защо става така“.

„Може би ако имаше палци, щеше да ти е ясно“.

„Що не го зарежеш това с палците, шефе?“

Изведнъж ме обзе чувството, че трябва да направя нещо, че трябва да помисля за нещо, нещо… О! Да.

„Кой е?“

„Мороулан“.

„Какво искаш?“

„Няма ли да ми благодариш поне, Влад?“

„За какво?“

„Никога не е имало войник, който да не е благодарен, че са го освободили от нощна смяна“.

„Разбирам. Не, не мисля, че трябва да ти благодаря. Доколкото схващам, тази нощ е подходяща за действие?“

„Капитанът те чака. И аз ще съм там“.

„Тръгвам“. Изпитах облекчение, че не са ме освободили от стражата, защото не ми вярват, и след това се ядосах, че това изобщо ме интересува.

Тръгнах през лагера натам, където трябваше да е палатката на капитана.

„Оттук, шефе“.

„Благодаря“.

Вече беше доста тъмно, но я намерих с указанията на Лойош и по плющенето на знамето. След това започнах да обикалям като кретен, докато намеря входа. Най-лошото в цялата тъпотия беше, че непрекъснато се хващах, че правя неща, в които не съм добър, а това означаваше, че изглеждам глупаво, пред себе си, ако не пред някой друг, а това винаги съм го мразил.

— Влез — каза капитанът и в същото време чух гласа на Мороулан:

— Влез, моля те.

— Добре — отвърнах и пристъпих вътре. — Колко приятно, че всички сме тук.

— Сядай, Влад — подкани ме Мороулан.

Послушах го. Опитах се да разгадая физиономията на капитана, но нещо не схванах. Във всеки случай от мига, в който влязох в палатката, нещата се промениха и мисля, че го усетих: вече не бях един от войниците му — вече бях нещо друго, макар че не бях сигурен какво точно. Подозирам, че усещането бе по-приятно за мен, отколкото за него.

— Най-близкият им външен пост е на три мили североизточно от нас — почна без предисловия Мороулан. — Утре можем да очакваме атака.

— Което означава, че тази нощ трябва да свърша някои неща.

— Да.

— Какво точно искаш?

— Капитане? — каза Мороулан.

Капитанът се облещи, после изпръхтя, все едно че чак сега му светна.

— Да помисля. Все още планираме… ъъъ…

— Спокойно можете да говорите пред Влад.

Той пак изпръхтя.

— Все още планираме изтегляне на югоизток, нали?

— Да.

Капитанът помисли малко.

— Каква част от армията му е срещу нас?

— Около една трета. Знаем, че още една трета се придвижва за подкрепление и вероятно разполага с дивизион, с който ще се опита да ни заобиколи по фланга.

— А ако реши да не атакува? Може би ще изчака, докато пристигнат другите дивизиони. Функционално те са преден пост и губят голяма част от началното си предимство, ако предприемат атака.

— Може да не атакуват. Ако се въздържат, атакуваме ние.

Капитанът поклати глава.

— Ние сме авангард. Идеята да атакуваме не ми харесва.

— Няма да включим много сила. Само колкото да ги подтикнем да контраатакуват.

— Знам. Но ако не контраатакуват?

— Имаме достатъчно сила, за да завземем този преден пост. Ако не контраатакуват, ще го вземем и ще ги оставим да се опитат да си го върнат. Според Сетра това е също толкова добро.