Стивън Бруст - Дракон

— Тя е командващият.

— Да. Но тъй или иначе, Форния е много агресивен. Сетра смята, че утре ще ни подложи на изпитание.

— Добре. В такъв случай, ако приемем, че той замисля сутрешен щурм, всичко, което би могло да го забави дори за час или два, ще е от полза. Бих искал да дадем повече време на инженерните.

Мороулан кимна и се обърна към мен:

— Влад?

Свих рамене.

— Не ми е позната тая работа. Какво точно да направя?

— Има много възможности — каза Мороулан.

— Нещо против, ако разберат веднага, че е саботаж? — попита ме капитанът.

— При равна класация бих предпочел да не разберат, но не е приоритет.

— Добре. Какво ще кажеш, ако просто отидеш и им надупчиш буретата с вода? Ще им трябва кафе или поне вода за пиене, преди да тръгнат в атака. Това ще ги позадържи малко.

— Не е много елегантно — отвърнах. — Но бих могъл да го направя.

— Имам по-добра идея — каза Мороулан с весел блясък в очите. — Вярвам, че ще ти хареса, Влад.

— Бас държа.

Трийсет и два часа преди това бях на пост, за да не позволя някой да проникне в лагера ни незабелязан; сега бях от другата страна и се опитвах да направя точно това. Тази страна ми се струваше по-естествена и придобитата ми наскоро симпатия към противника не можеше да ме спре.

Лойош летеше високо и следеше точно къде сме, докато аз бавно се придвижвах, натам, където ми казаха, че е бивакът на противника. Краката ми не издаваха звук, сивото ми наметало се сливаше с нощта, а в лявата си ръка стисках малка пръчка, която щеше да ме предупреди много преди да пресека линията на някое засичащо заклинание.

„Нещо особено, Лойош?“. Попитах само защото тишината започваше да ме изнервя.

„Още не, шефе“.

„Може да са събрали багажа и да са си заминали“.

„Ще го повярвам, стига да искаш“.

И малко след това: „Открих ги, шефе. Трима са. Точно пред теб“.

„Значи тръгвам наляво“.

„Натам е чисто“.

Продължих напред не много бързо, като избягвах всякакви резки движения. Вече можех да различа тлеещата жарава на огнищата, което не само ми осигуряваше ориентир, но и от лагера щяха да ме забележат по-трудно. Спомних си, че предната нощ рядко бях поглеждал към лагера — цялото ми внимание беше съсредоточено навън. Все пак се постарах да не заставам между някой от огньовете и постовете, които бе забелязал Лойош.

Трябваше да имат и вътрешна постова линия и сигурно имаше, но не я видях, нито постовите ме видяха. След като се озовах в лагера, стана по-лесно — огньовете бяха изтлели почти всички и почти всички бяха заспали. Крачех най-самоуверено и малкото обикалящи пазачи все едно гледаха през мен.

„Знамето им виждаш ли?“

„Четиридесет крачки, насам“.

Тръгнах. От голямата палатка, към която ме насочи Лойош, струеше трепкащата светлина на лампи. Щом се приближих, чух тихи гласове — офицери явно, обсъждаха планове за утре, когато нашият „авангард“ щеше да бъде „изпитан“ от техния „преден пост“.

Точно пред палатката имаше пост, много неподходящо място. Все едно.

„Добре, Лойош. Действай“.

„Готово, шефе“.

Излетя от рамото ми, стрелна се към часовия и изфуча само на три стъпки от главата му. Той изруга и се дръпна. Лойош налетя отново. Часовият извади меча си и го заразмахва глупаво във въздуха. Измъкнах нож от колана си и намерих пилона на знамето.

Отне ми около секунда, докато срежа въжето. Знамето се смъкна безшумно. Още една секунда и го държах в ръцете си. Шмугнах се в тъмното зад близката палатка и казах: „Добре, Лойош. Взех го. Едно на нула“.

„Ей сега идвам, шефе“.

„Лойош…“

„О, я стига, шефе. Забавлявам се“.

„Лойош“.

„Добре, добре. Идвам“.

Някой вътре в палатката извика: „Каква е тази врява?“, но не се задържах да чуя отговора.

Другите се оказаха по-лесни — все до тъмни палатки, пред които нямаше постове. Беше въпрос само на предпазливост и както винаги — да не ме спипат. Отне ми не повече от час, след което още двайсетина минути, докато се върна до нашите линии.

Само за упражнение се промъкнах покрай нашите постове и се запътих към палатката на капитана. Там също имаше пост, но на него се представих. Той погледна вързопа в ръцете ми, но май не разбра какво е. Съобщи за мен и дръпна платнището. Капитанът и Мороулан седяха около капитанската маса и пиеха вино. Хвърлих вързопа на пода и казах:

— Ако ви е останало малко, не бих отказал.

— Мисля, че можем да ти заделим някоя чашка — каза Мороулан.

Капитанът погледна знамената и се засмя.