Стивън Бруст - Дракон

— Браво. Колко взе?

— Единайсет.

— Добре, добре. Пленили сме единайсет знамена, без да извадим меч. Чудя се дали историята е записала такъв рекорд?

— Много се съмнявам — каза Мороулан.

Отпих от виното. Виното има много приятен вкус, когато си избил шубето и когато отпускаш мускули, за които не си и помислял колко са напрегнати.

— Някакви проблеми? — попита Мороулан.

— Нищо, с което Лойош да не може да се справи.

„Чух и си го записах, шефе“.

„Млъкни“.

— Значи сме получили няколко часа отдих, докато направят нови знамена каза капитанът. — Все пак трябва да видя как вървят изкопните работи.

— А ти, Влад, трябва да си отдъхнеш — подхвърли Мороулан. — Утре излизаш на бой.

— Ха! Какво те кара да мислиш така?

Той сви рамене и не отговори. Нямаше какво да кажа, освен да си допия виното и да отида да спя.

Мисля, че малката схема на Мороулан свърши работа. Тъй или иначе, щурмът срещу позицията ни започна чак в деветия час на сутринта.

Огледах лицата пред себе си. Виждах най-вече воини, всички много едри и всички — хм — много опасни на вид. Повечето бяха Господари на дракони, но различих и няколко Господари на дзури. Не забелязах никаква симпатия към скромната ми особа. Зад тях бяха магьосниците и макар и да не можех да го видя, знаех, че Форния е някъде зад тях и наблюдава хода на битката — клането де — и взима решения така, че неговите сили да могат да свършат повечето работа в касапницата. Нали за това беше цялата война.

Някой излезе напред — Господар на дракони, когото не бях срещал никога — и каза:

— Аз съм Джург’н е’Тенит. За условията ли сте дошли?

Не изглеждаше убеден. Вероятно не мислеше, че Мороулан би изпратил източняк.

— Не точно — отвърнах.

— Значи за преговори?

Обмислях как да отговоря на това, когато друг си проби път между войниците — Ори.

— Този не е парламентьор. Наемен убиец е. Убийте го.

Е, това явно поставяше преговорите в друга плоскост. Моментът беше много подходящ да чуя барабана със сигнал за атака и ротата ми изведнъж да се появи да ме спаси. За съжаление ги бях оставил много назад и ако изобщо се чуеше барабан, сигурно щеше да е в подкрепа на тия пред мен; не че имаха нужда.

Всичко това ми напомня, че никога не ме е интересувало особено какъв звук издават барабаните, което ми предлага нова чудесна възможност да ви обясня някои неща. Не се притеснявайте, след малко ще се върна на битката.

Та докъде бях стигнал? А, до звука на барабана, или „цокача“.

Много го бях намразил още от първия път, когато зовът му ме беше събудил по-рано, отколкото ми се налагаше да ставам, откакто престанах да въртя ресторант. Заранта преди атаката дори ме беше събудил още по-рано. В този ден наблизо нямаше поток, затова дежурните бяха поставили пред палатките ведра с вода. Обръснах се насила. Бръсненето със студена вода между другото не е толкова забавно, колкото твърдят някои. Реших обаче, че това, че не се порязах, е добра поличба. Върт, която беше следващата зад мен на опашката пред ведрото, ми обясни, че една от разликите между елитен корпус и обикновените мобилизирани била в това, че на нас разчитат, че ще станем сами сутринта — в армия от мобилизирани ефрейторите минавали из палатките, изхвърляли всички навън и ги биели с пръчки, ако се моткат.

— А не ги ли убиват?

— Наборниците рядко посягат на ефрейтори. Виж, офицерите трябва да внимават.

Поисках да ми го обясни, но барабанът отново запердаши и с известен ужас осъзнах, че познавам особения ритъм на сигнала за закуска. Разбира се, част от известния ужас беше свързана със самата закуска.

Помъчих се да излея голото кафе в гърлото си насила, но едва преглътнах първата глътка и се отказах. Всички около мен гълтаха мътнокафявата течност все едно че е бренди. Свих рамене и изядох няколко сухара, после ги отмих с малко вода. Върнах се при палатката ни и чак тогава забелязах, че през нощта между нас и вражеския лагер се издигнала пръст — образуваше нещо като стена. Добре, вече знаех и земно укрепление какво е.

Един непознат мина пред палатката и хвърли на земята купчина къси копия. Елбър, който стоеше наблизо, се наведе и си взе три. Върт направи същото. С което останаха шест. Погледнах ги, после погледнах Върт и си взех три. Елбър попита:

— Знаеш ли как се използва това?

Помислих, че ме пита за копието, докато не видях, че ми подава брус. През ума ми минаха няколко солени шеги, но отвърнах „да“ и го взех. Подаде ми и едно шишенце с масло. Вече отвсякъде се чуваше стържещият звук от точенето на оръжия. Включих и своя глас в хора, но наточих само копията и сабята си; чувствах се малко неудобно да си показвам колекцията от гадни неща.