Стивън Бруст - Дракон

Проклетият барабан заби отново. Този сигнал не го бях чувал и се подразних, че го различавам като непознат. Попитах Елбър какво означава.

— Нарича се „Сълзите на ефрейтора“. Означава отдельонните ефрейтори да се явят при капитана. Получават последни указания за битката.

Сърцето ми прескочи един удар, но запазих безизразна физиономия.

„Лойош, отваряй си очите, докато се изпаря. За предпочитане преди да започне боят“.

„Разбрано, шефе“.

Продължих с точенето на копията.

— Колко далече го хвърляш това? — попита Върт.

— Около шейсет и пет — седемдесет крачки.

— Добре. Пропускаш първата команда „огън“. Ако изчакаш до втората, ще са горе-долу в обсега ти. Първият залп бездруго е само за объркване; последните две ги хвърляме бързо и можеш да се прицелиш.

— От толкова далече би трябвало да имаме време за повече хвърляния.

— Така изглежда, нали? Но на такъв терен ще се изненадаш колко бързо покриват разстоянието при атака. Зависи какъв вид войска имаме пред себе си, разбира се.

— Тези копия вършат ли някаква работа?

— Малко. Е, ще поочукаме няколко щита.

— Щитове? Те имат щитове? Ние защо нямаме щитове?

— Можеш ли да боравиш с щит?

— Ъъъ… не. Но те все пак ще имат.

— Вероятно. Както казах, всичко зависи срещу кого ще сме. Ако са конница, тогава няма да имат щитове, но ние ще имаме проблеми.

— Конница?

— Или може да е фаланга с тежки копия и тогава мятането на късите ще е пълна загуба на време, и ще трябва да контраатакуваме и да ги обкръжим по фланга. Врагът решава какво да хвърли срещу нас. Това е предимството на атаката.

— Та какво имаме вместо щитовете?

— Ние сме лека пехота. Имаме късите копия и възможността да маневрираме бързо.

— О, ясно.

„Шефе, какво ти пука? Нали няма да си тук“.

„Знам. Но не мога да престана да мисля как ще изглежда. Това не е място за уважаващ себе си убиец“.

„Знаеше го през цялото време“.

„Но не по този начин“.

Появиха се инженерните, разтовариха още пръст, започнаха да вдигат насипа и да го утъпкват. Чак сега забелязах, че копаят ров пред него, и попитах Върт:

— Какво правят, когато вали?

— Надяват се наоколо да има дървета.

— За какво?

— За па…

„Цокачът“ заби отново.

— Това вече съм го чувал — казах.

— Вдигай лагера.

— Знам.

Този път можах да помогна повече и скоро мешките ни и останалият товар бяха на местата си и след като столчетата ни бяха прибрани, насядахме или наклякахме по земята. От лагера нямаше и помен, освен пепелта от огнищата. Последва нов сигнал. Този път не го познах.

— Да тръгваме — каза Върт. — Оставяме багажа си тук и се подреждаме.

— Ясно.

Раша ни посочи позицията и се озовах между Върт и Напър. Напър вече не се мръщеше; очите му блестяха и видях как облиза устни, после ги захапа, първо горната, после долната, отново ги облиза и повтори.

— Добре ли си? — попитах.

— Ето това е — отвърна той. — Заради това е всичко.

— О!

— Ето ги. Идват — рече той и устните му се изпънаха в усмивка.

О, добре. Вече се канех да направя стъпка назад и да се скатая зад редиците, но забелязах, че Върт ме гледа. Забих копията в насипа отпред, извадих сабята и я преместих в лявата си ръка. Може би щяха да хвърлят нещо по нас, щях да се престоря, че съм ударен, да се изтъркалям назад и така да се измъкна. Не, не звучеше практично. Може би…

Върт ме потупа по рамото.

— Ще се справиш чудесно, източняко. Всеки — поне всеки, който не е пълен идиот — е малко нервен преди първата си битка. Притесняваш се, че няма да издържиш изпитанието. Нормално е. Но когато се разгорещиш, ще се справиш. Повярвай ми.

Тая фраза не я бях чувал, но все пак ми прозвуча банално. За колко ли войници подобни думи са били последното, което им е казвал някой? Адски успокоително.

Появиха се в редица пред нас, всички изведнъж. Много и много. Много повече от нас. Като че ли настъпваха с уверена крачка и прецених, че разстоянието е около двеста разтега. Далече.

— Тежка пехота — каза някой.

— Цели се ниско — подвикна друг.

Върт ме потупа по рамото. Подскочих, но тя беше достатъчно учтива да не обърне внимание на това. Каза само:

— Щитовете им няма да са достатъчно дълги, за да пазят краката им, и естествено ще ги вдигнат, когато хвърлим копията, тъй че…

— Схванах.

Предположих, че са поне пет хиляди, което надвишаваше нашата рота с повече от десет пъти. Разбира се, на линията имаше повече от нашата рота. Зачудих се колко ли сме всичко. Не толкова, колкото тях. Скоро вече бяха достатъчно близо, за да видя, че носят дълги копия.