Стивън Бруст - Дракон

Започнах да треперя, което повече от знанието за раната ме накара да се почувствам слаб и уязвим. Лекарят направи някакви неща, не знам точно какви, може би магически, а може би не, след това лепна на хълбока ми бандаж и го уви с някакъв парцал, за да се задържи. И парцалът, и бандажът моментално подгизнаха; може би щяха да ме отнесат някъде на сухо, ако нямаше по-сериозно ранени или ако изобщо имаше такова място.

Дъждът премина в порой и го намразих още повече.

„Защо не ми каза, че съм ранен?“

„Страхувах се, че ако ти кажа, раната ще те заболи“.

„О! Много си умен за същество без палци“.

„Благодаря“.

— Това трябва да свърши работа — каза лекарят. — Пази си тази страна следващите няколко дни.

Лекарите винаги казват такива неща. Какво точно имаше предвид? Да избягвам да ме дупчат на същото място? Добър план. Става.

— Добре — казах му. — Благодаря.

Той изсумтя и тръгна нанякъде. Повече писъци не се чуваха, но още имаше стонове, които чувах през плясъка на дъжда върху дървените щитове, металните мечове и по каквото там още можеше да пляска. Тоя, който беше помогнал със смъкването на якето ми, сега ми помогна да се надигна, при което хълбокът ме заболя, но нищо, на мен от болка не ми пука много. Оказа се, че е Елбър.

— Някой друг ранен ли е? — попитах, което беше тъп въпрос, разбира се, но той разбра какво имам предвид.

— Напър е изгубил малко кожа на лявата си ръка, но нищо повече.

— Някой от магьосниците ни не може ли да спре тоя проклет от Вийра дъжд?

— Подозирам, че магьосниците ни са по-изтощени от всички други на бойното поле.

— Сигурно. Сега какво?

— Прибрахме ранените и копията си, което винаги е първото нещо. Сега, предполагам, ще се престроим и… — Проклетият от Вийра барабан заби отново. Започваше да ми омръзва. — Или може би ще се оттеглим на подготвена позиция.

— Това пък какво означава?

— Ако имаме късмет, означава, че началниците са предвидили всичко това от самото начало. Ако не — бягаме и гледаме да не се пръснем.

— Аха. Нямаше нужда да питам: предвидили са го.

— Откъде знаеш?

— Ами… нали съм източняк. Ние знаем разни неща.

Не изглеждаше убеден, но все пак ми помогна да си намеря мешката, да извадя тежкото наметало и да го навлека, а после я надяна на гърба ми. От това също ме заболя, но можех да я нося.

— Носи я на ранената страна — каза Елбър.

— Моля?

— Ако я носиш на здравата, раната ще се отвори.

Изглеждаше логично, тъй че го послушах, изкачих се по разкаляния насип, който се стапяше в дъжда, и се огледах. Едва успях да различа противника в ситната дъждовна пелена, строен в плътна неподвижна линия на няма и сто и петдесет крачки от нас.

Командата дойде малко след това, този път с прости думи: „Отстъпвай!“ Идеята ми се стори добра. Появи се Раша и ни строи в някакво подобие на редица, после Краун изрева нещо и всички се обърнаха кръгом, и аз с тях; тръгнахме в дълга редица, с капитана най-вдясно и с гръб към врага. Започнахме на бегом и спокойно мога да кажа, че всички в ротата бяха по-добри от мен, но все пак издържах. След малко по команда минахме в бърз марш, който задържахме много дълго, а после спряхме, обърнахме се и зачакахме.

Дъждът най-после спря, последван от вледеняващ вятър, който подгизналото ми наметало едва спираше. Реших, че щастието е в един хубав лагерен огън, което за пореден път доказваше, че щастието е само една по-малка мизерия след доскорошната голяма мизерия, ако това изобщо трябва да се доказва. Но огън нямаше, само стояхме и чакахме.

Нямах представа какво става, нито как нашата част се вмества във великия план на Сетра, нито, нека да съм честен, изобщо си помислих за това. Но е рядкост един прост пехотинец да получи шанса да задава въпроси на своя главнокомандващ над чаша червено вино, а имах тази привилегия, тъй че ще ви удостоя с това, което научих по-късно, когато бях достатъчно свободен, за да задоволя любопитството си.

По-голямата част от дивизиона, командван от Мороулан, бил през цялото време на половин ден път от нас и докато ние сме се изтегляли след първата атака, те настъпвали. Инженерните части се бяха изтрепали да подготвят отбранителна позиция точно заради това обстоятелство и надеждата на Сетра била (макар че според собственото й твърдение тя не го очаквала) целият им корпус да бъде въвлечен в бой срещу нашата и другите роти в авангарда, което щяло да ги задържи достатъчно дълго, за да може дивизионът на Мороулан да дойде и да ги разпръсне, да ги заклещи или да ги разбие. Разбира се, не се получи точно така, а вместо това ние се оттеглихме на „укрепената“ позиция и останахме там цял ден, убедени, че всеки момент ще ни атакуват, след което изведнъж вдигнахме лагера и отстъпихме съвсем в друга посока, която се оказа право на изток, вместо на югоизток, както била замислила първоначално Сетра. Така и не разбрах какво е довело до тази промяна; пък и не е моя работа, нали?