Стивън Бруст - Дракон

Жалко.

Дъждът се усили. Странно, че в града почти не забелязвам промяната във времето — но там не е и толкова важно. Малка магийка, колкото да ме опази сух, и после съм си в офиса или там, закъдето съм тръгнал. Тук беше друго — повечето от нас притежаваха достатъчно магическа способност да пазят главите си сухи от дъжда, но нищо не можеше да се направи с пътя, а и такова заклинание можеш да го държиш само за известно време, преди умът ти да започне да се уморява, а тогава може да ти се изплъзне и енергията да остане без контрол. Би било унизително да си опържиш мозъка, защото едно проклето от Вийра заклинание-чадър е излязло от контрол.

Още по-лошо би било за един Господар на дракони обаче, защото той най-вероятно ще се яви в Пътеките на мъртвите и ще трябва да обяснява как си го е докарал.

Пътеките на мъртвите.

Тогава, докато вървях, си ги спомних; спомних си как си мислех, че така и няма да намеря изход, а после как спасих себе си и Алийра, и Мороулан, с помощта на малко домашно вещерство, за което така и не знаех, че мога да изпълня. А къде бяха Мороулан и Алийра сега? Сигурно на топличко и сухи в Черен замък, чакаха да се телепортират там, където щеше да свърши маршът ни, докато моите ботуши правеха „шляп, шльоп“ в калта.

Но изборът си беше мой и знаех, че ще се почувствам по-добре, когато най-после се срещнем с армията на Форния и им направя нещо гадно и съсипателно. Е, може би едно-две неща, след което щях да духна.

Мда…

„Шефе, май трябва да пуснеш заклинанието“.

Исках да му възразя, но няма смисъл да си имаш познайник, ако не го оставяш да си върши работата. Отвърнах му „добре, благодаря“ и станах мокър. Огледах колоната и останах доволен, като видях, че съм задържал моето много по-дълго от мнозина. Разбрах също така, че от този поход ще има известни жертви на мозъчно изпържване; зачудих се дали и това е едно от нещата, които Сетра отчита, когато планира кампаниите си: „Е, ще губим по един процент дневно от мозъчно изпържване, ако времето е лошо…“

„Прав си, Лойош. Умът ми изтръпва“.

„И той е подгизнал, шефе“.

„Не си толкова забавен, колкото си мислиш“.

Тогава спряхме — този път официална почивка, вместо изчакването на затънали в калта фургони. С облекчение смъкнах товара си, разгънах столчето, което ми беше направил Елбър, и седнах.

— Навлизаме в интересна местност — каза Върт.

Огледах се. Бяхме на съвсем плоска равнина, без нито едно хълмче или дърво, което да наруши монотонния терен.

— Нима?

— Е, теренът е удобен за сражение, но не това имах предвид. Искам да кажа, че се придвижваме към хълмист район, а това ми дава повод да се замисля дали Сетра се кани да ни вкара директно в сражението, или сме резерви, защото ако сме резерви, бих очаквала скоро да тръгнем на север.

— Ами… аз знам, че сме в авангарда.

— Тъй ли? Откъде?

— Мороулан ми каза. Точно затова съм зачислен в ротата ви.

Тя ме погледна, сякаш очакваше да продължа.

„Шефе!“

„Проклета смърт, Лойош. Мозъкът ми се е уморил, нали?“

— Все едно — казах на Върт. — Вече казах твърде много.

— Ясно.

— Не съм шпионин обаче.

— Не мислех, че си шпионин. И вече съобразих, че не си с нас само като войник.

— Права си.

— Но все пак сме авангардът, нали? В такъв случай мога да предположа, че нямаме повече от един-два дни поход. Три най-много, ако времето се задържи такова.

— И после битка?

— Не бих се изненадала. Ти ще останеш ли с нас за боя?

Погледнах я и разбрах какво си мисли — дали ще споделя опасността, или съм с тях само за разходката и ще изклинча веднага щом влязат в бой. Отговорът, разбира се, беше, че смятах да изклинча.

— С вас ще съм — отвърнах. Тя кимна.

Отново проклетият скапан „цокач“ — и станах, сгънах отново столчето и след малко тръгнахме. Дъждът се усили в последен напън, след което отслабна.

— Чародеите на Мороулан не могат ли да направят нещо с дъжда? — попитах.

— Май току-що направиха.

Изсумтях.

— Много време им отне.

— Започваш да говориш като Напър.

Напър й хвърли свиреп поглед.

— Започвам да го разбирам — казах.

Той с нищо не показа, че иска да го разбират.

— Мислех си, че роптаенето е универсалното право на войниците.

Тя се изсмя късо, макар да не смятах, че е смешно.

— Не и в елитен корпус.

— Ние елитен корпус ли сме?

— Не знаеше ли?

— Откъде да знам?

— Случайно да виждаш текла? Да виждаш мобилизирани?

— Е, не знаех, че трябва да има текла и мобилизирани.