Стивън Бруст - Дракон

По дяволите, беше адски тъпо. Аз не ставах войник. Записвах се съвсем формално, за да мога да тръгна на поход с една армия и да направя гадни неща на врага; със сигурност нямаше да се забърквам в никакви битки. Изпих още едно бренди в чест на тази мисъл, прибрах се и си легнах, и малко по-късно заспах, а на другата сутрин станах късно и се записах във войската.

На петдесет разтега по-нататък имаше двайсетина Господари на дракони, а между тях, доколкото знаех и бях убеден, имаше магьосници, достатъчно опитни, за да са готови да служат на една армия. Значи, не ме разбирайте погрешно — добър съм в това, което върша. Но да крачиш напред през открито поле, пред очите на всички, и после изведнъж да духнеш не ми изглеждаше най-добрият начин да постигна целта си.

„Сега какво, шефе?“

„Странно, тъкмо си задавах същия въпрос“.

Изминах разстоянието някъде до средата; вече със сигурност бях обектът на вниманието им. Ако бях уредил атака от друга посока и приближаването ми беше просто отвличаща маневра, щеше да подейства идеално.

Какъв срам.

Откопчах колана на сабята, пуснах го на земята, вдигнах ръце и продължих напред.

„Някаква идея ли имаш, шефе?“

„Не“ — обясних му.

„Е, това ме успокои“.

После беше само единият крак пред другия, но с крайната цел пред очите. В това имаше някаква ужасяваща неизбежност, все едно че просто завършвах едно пътуване, започнато преди няколко недели с телепорт до лагера на армията на Мороулан. Всичко след това бе само продължение на пътуването. Може би изобщо не трябваше да го започвам. Със сигурност го бях почувствал така, когато се явих на поляната под Черен замък.

Телепорта го зарежете; да го описваш е точно толкова досадно, колкото и да го правиш, макар че от първото не ти прилошава толкова. Пристигнах близо до един дървен мост, който се оказа по-голям, отколкото изглеждаше от една миля височина (представяте си, нали). При това мостът беше странен, извит високо и с колове, стърчащи под най-странни ъгли, и доколкото можех да видя, нищо не ги крепеше заедно. От другата страна имаше двама стражи с дълги копия, а зад тях — безкрайни редици палатки, всички в бозав цвят, всички обърнати в една и съща посока и всички — съвсем еднакви от разстояние. Няколко знамена пърхаха на лекия вятър. Беше малко хладно.

Огледах за знамето, което ми беше описал Мороулан. Зачудих се какво щях да направя, ако не духаше вятър; колко объркване щеше да причини това? Е, разбира се, някой магьосник щеше да пусне вятър. Всъщност може би точно така беше станало. Сигурно можех да го разбера, ако направя…

„Е, шефе?“

„Просто отлагам“.

„Знам“.

Въздъхнах и тръгнах по моста. Изглеждаше съвсем стабилен и да, след като го преминах, стъпих в зона, защитена от телепорти. Стражите кръстосаха копията си пред мен. Единият понечи да заговори, но го изпреварих:

— Владимир Талтош, дом Джерег, за среща с капитан Кропър по заповед на лорд Мороулан.

Двамата отстъпиха встрани и единият ми посочи наляво. Кимнах, обърнах се и закрачих. Биваците бяха вдясно от мен. Поточето отляво гъргореше и ми се смееше. Адски пасторално беше от тази страна. Като погледнах надясно, не забелязах кой знае колко оживена дейност. Видях няколко души да седят пред палатките на саморъчно сковани столчета, но не бяха много и не ми обърнаха особено внимание. В другия край имаше много фургони и видях няколко души да разтоварват сандъци в големи, подобни на павилиони палатки. Тук-там се разнасяха смехове. Горяха лагерни огньове и долових миризмата на пушек и пресен хляб.

„Ето го, шефе. Зелено знаме, с черен рог“.

„Къде? О, видях го. Мислех си за рог на лиорн или нещо такова, не за инструмента“.

Минах стотината крачки до знамето и се огледах. Нямаше някакви специални униформи, но всички носеха кепета и всяко кепе беше украсено със зелена значка с рог на нея; носеха също така ленти през гърдите, със същия знак близо до рамото. Привлякох няколко любопитни погледа от събралите се, всички дракони, според мен. Един имаше сребърен ширит на лявото рамо. Седеше на празен дървен сандък до знамето. Погледна ме и каза:

— Искате ли нещо?

— Търся Кропър. Ъъъ… капитан Кропър.

— Кой го търси?

— Аз.

Той ме изгледа навъсено и си напомних, че може да се окажа в положение това лице да държи под контрол удобството ми и може би продължителността на живота ми. Свих наум рамене и казах:

— Баронет Владимир Талтош, дом Джерег, изпратен от лорд Мороулан е’Дриен, дома Дракон.