Стивън Бруст - Дракон

Той — реших, че прилича по-скоро на „той“ — не ни удостои с никакви поклони, а заговори с приятен мелодичен глас. Натъртваше думите на най-произволни места и съгласните му звучаха някак отсечено, но иначе се разбираше лесно. Обърна се към Мороулан с думите:

— Поздрави, приятелю. Кои са приятелите ти?

„Чу ли го това, шефе? Приятелите?“

„Млъкни, Лойош“.

— Добър ден и на теб… — каза Мороулан и добави накрая някакъв звук, който можеше да е или последната кашлица на някой с белите дробове на Джюйнър, или името на сериола пред нас. — Името му — прощавай — името на източняка е Влад Талтош, а джерегът се нарича Лойош.

— Не споменаваш за четвъртия, защото вече сме се срещали; ала защо пропусна петия? Защото тя вече не е тук ли?

Мороулан се намръщи и ме погледна. Свих безпомощно рамене и казах:

— Доколкото разбирам, двамата вече сте се срещали?

— Веднъж — каза Мороулан. — Далече оттук, но той ми каза къде да го намеря.

Тук имаше някава история, но Мороулан не си падаше много по разказване на истории, а и моментът не беше подходящ да питам. Огледах сериола, единствения, когото бях виждал досега, и се постарах да не личи, че съм го зяпнал. Той не се оказа толкова учтив: гледаше ни с Лойош, все едно че в градината му току-що е изникнало ново растение и сега се чуди дали е цвете, или плевел.

Беше много светъл, почти албинос, а лицето му бе по-набръчкано и от това на дядо ми. Косата му беше рехава и бяла, а очите светли, воднистосини.

— Кой е петият? — попита Мороулан.

— Кой, наистина — каза сериолът и закима умислено, все едно че Мороулан бе казал нещо много мъдро.

Мороулан отново ме погледна, сякаш ме питаше дали имам представа за какво говори сериолът. Свъсих вежди.

— Не разбирате ли? — каза домакинът ни. — Колко смешно. Но да го оставим засега.

— Донесохме вино — каза Мороулан. За мен това беше новост. — Нещо против да пийнем? От Изтока е.

— С благодарност. Да седнем? — подкани ни сериолът.

Мороулан се разположи на пода — облегнат на стената и с изпружени крака, изглеждаше нелепо. Аз седнах до него, но не знам как изглеждах. Приятелят ни обиколи зад някаква стена, която не бях забелязал — сливаше се с дъното на пещерата — и се появи с три красиви дървени бокала. Мороулан извади не знам откъде бутилка вино и стъклоплат, счупи шийката с опитна ръка, просна кърпата на пода и наля. После измъкна сладки сухари, увити в плат, и ги пръсна на пода. Изядох един. Нищо му нямаше. Зачудих се дали при сериолите е обичайно гостите да носят напитките и мезето; отбелязах си наум да попитам по-късно Мороулан, но забравих.

Наблюдавах как яде и пие сериолът. Не мога да кажа със сигурност дали изобщо имаше зъби, но бях почти убеден, че ръцете му бяха без кости. Мислех, че изглежда изящно, Лойош смяташе, че изглежда тъпо. Каква е ползата от тези наблюдения е, разбира се, уместен, макар и по същество риторичен въпрос.

— Хубаво вино сте донесли — каза домакинът ни, след като ядохме и пихме няколко минути. — И хубави въпроси също?

— Да — отвърна Мороулан. — Носим въпроси, но първо този, който не донесохме, а го заварихме да ни чака, когато пристигнахме.

— Да. Не знаехте за кого питам. — При което ме погледна с леко килната глава и със странните си, леко присвити очи. — И вие също. Или издавам някакви тайни?

— Не, доколкото знам — отвърнах. — Освен това се доверявам напълно на лорд Мороулан, доколкото не се бърка в работата ми.

Сериолът издаде някакъв хриплив звук, при което цялото му лице се сбръчка. Реших, че се смее. И заговори на своя език — щракащи резки звуци, които приличаха на една-единствена дума, пълна със съгласни и с проблеми с храносмилането; лееха се съвсем естествено, сякаш точно така трябваше да говори. Мороулан се изкиска.

Погледнах го и попитах:

— И какво значеше всичко това?

— Трима могат да запазят една тайна, ако двамата са мъртви.

Вдигнах чашата си към сериола и той каза на Мороулан:

— Та да отговоря на въпроса ви. Сигурно не си давате сметка, но на хълбока ви, потомъко на Дракони, е… — Тук той изграчи, изкашля се и изщрака нещо на своя език.

— Което означава? — попитах аз.

Мороулан отговори:

— Магически жезъл за сътворяване на смърт във формата на черен меч.

— О. Това ли било?

— Почти — каза сериолът. — Аз обаче не бих го превел като „сътворяване на смърт“. — Замълча, сякаш искаше да формулира изречението си, преди да заплува в него. — По-точно би било „премахване на жизнената същност“. — Отново помълча. — Или може би „изпращане на жизнената същност в…“