Стивън Бруст - Дракон

— Добре. Мисля, че схващам. И после какво? Очакваш да върне меча, дето го открадна ли?

— Може би. След това може да се наложи да преговаряме.

— Какво му е толкова специалното на тоя меч?

— Фактът, че го е поискал.

— Но от всички оръжия в онази стая защо е взел точно това?

— Точно това искам да разбера. Вярвам, че рано или късно ще го разберем.

— Ясно. — Помълчах. — Нещо повече можеш ли да ми кажеш за Барит?

— Какво искаш да знаеш?

— За начало, какви са обстоятелствата около смъртта му?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа това.

— Страхотно.

— Ако задачата ти беше лесна — каза Мороулан, — нямаше да ти плащам толкова скъпо.

— Не ми играй игри, Мороулан.

— Не е игра — сопна се той и ме изгледа с присвити очи. Предполагам, че погледът трябваше да ме сплаши. Понечи да каже още нещо, но изглежда, реши, че ме е сплашил достатъчно и няма нужда.

За да сменим темата, рекох:

— Коя беше бледата жена?

— Некромантката — отвърна той. — Тя ще командва магьосниците ни.

— Некромантката. Чувал съм за нея. Ба си името. Какво, ще ни възкресява мъртвите ли?

— Ако се наложи — каза Мороулан. — Но това и аз го мога. Ако обстоятелствата го наложат, може да ни отвори портал, през който да отидем в едно място, където вечностите отминават за миг и където животът и смъртта нямат смисъл, и където пространството може да се измери само по изкривяването на душата. Много надежден изход, ако нещата се объркат.

Съжалих, че попитах.

— Можехме да я използваме в Пътеките на мъртвите — подхвърлих, но Мороулан не сметна за нужно да ми отговаря. Въздъхнах. — Жалко, че така и не разбирам за какво става въпрос.

— За война.

— Да. Но за какво?

— Отчасти, дали ще продължи да избутва граници.

— Твоите избутва ли ги?

— Още не. Но ще започне, ако реши, че може да му се размине.

— Разбирам. Друго?

Той се поколеба.

— Добре, ще ти кажа една част. От Барит се страхуваха като от могъщ чародей. Имаше голямо влияние в дома и в Империята. Умееше да получава това, което иска. Преди Междуцарствието беше Имперски маг няколкостотин години. Защитаваше се срещу най-различни атаки от различни източници със смайващ успех. Беше… беше много добър.

— Добре, дотук ти следя мисълта.

— Просто беше прекалено добър.

— Моля?

— Правеше неща, които не би трябвало да може. Сам се опълчваше срещу цели армии. Веднъж предизвика самия Империум и накара властта да отстъпи. Такива неща.

— Все едно че слушам за теб.

— Да.

— Е?

— Години наред съм се чудил как успяваше. Стигнах до заключението, че е получавал помощ.

— Що за помощ?

— Точно това е въпросът, нали? Или е било помощта на някое божество, или нещо друго.

— Например?

— Например да е притежавал нещо. Нещо могъщо. Може би предмет някакъв…

— Меч например?

— Например.

— Велико оръжие например?

— Това ми е предположението — каза Мороулан. — Ако се съди по откраднатото.

Кимнах.

— Поради което тръгваш на война, за да си го вземеш, защото го искаш и не искаш да го притежава Форния. — Помислих си, но не добавих: „И поначало заради всичко това му позволи да го открадне“.

— Да.

— А аз тръгвам на война, защото той ме подразни.

— Да.

— Всъщност е логично. Смяташ ли, че това, каквото и да е то, ще ти създаде някакви проблеми?

— Форния не е глупав. Аз пазех имуществото на Барит, а той открадна част от него. Трябва да е очаквал наказание. Той знае, че вероятно ще се изправи срещу Сетра Лавоуд, Алийра е’Кийрон, Некромантката и, ако ме извиниш, самия мен. Щеше да е глупак, ако не се тревожеше от това, което можем да му направим. Това означава, че смята, че е в състояние да ни се противопостави. Трябва да има някакво основание да мисли така.

— Схващам. Какво мислиш? Възможно ли е да е прав?

— Може би. Още ли си заинтересован?

— Знаеш ли поговорката на джерег за магьосниците и ножовете?

— Да. А ти знаеш ли поговорката на дракон за опита да удавиш водата?

— Не, и предпочитам да не я чувам. Може да се окаже твърде изтънчена за мен.

Мороулан се усмихна загадъчно и не каза нищо.

Върнах се у дома и въпреки схванатия си хълбок почнах да мятам ножове по едно парче дърво.

Никой не ме е учил как се мятат ножове. Убеден съм, че има по-добър начин да се научиш. Но когато преди няколко години реших, че е добре да се науча, направих следното: закрепих на стената едно парче дърво, купих си няколко еднакви ножа и застанах точно на девет крачки от мишената — горе-долу колкото беше дълга стаята ми тогава. И просто започнах да ги хвърлям колкото може по-силно. Още в началото мерникът ми се оказа доста добър — стената не пострада сериозно. Но трябва да съм ги хвърлял около четиристотин пъти, всеки път леко променяйки хватката си, преди първият да улучи с върха напред. След това хвърлях още няколкостотин пъти, докато събитието се повтори. И така нататък.